Няма време за сбогом
- Автор: Баркли Линвуд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Няма време за сбогом». Краткое содержание книги:
— Оценките й не са чак толкова високи. Ще й бъде трудно да влезе в университета.
— Но ти можеш да си позволиш да платиш образованието й, нали?
Винс кимна.
— Помогни й да си постави цели и да види нещата в перспектива. Обясни й, че ако получи по-свестни оценки, си готов да платиш образованието й, за да разкрие възможностите си.
— Ще ми помогнеш ли да я убедя?
— Разбира се. Въпросът е дали ще ни послуша.
Винс уморено поклати глава.
— Да, това е въпросът.
— Искам да те питам нещо — рекох аз.
— Казвай.
— Защо ти пука за нея?
— Какво?
— Защо ти пука за нея? Джейн е дъщеря на жена, която си срещнал. Повечето мъже не биха се интересували от детето.
— Аха, разбирам. Мислиш ме за извратен тип, който иска да й смъкне гащичките, така ли?
— Не съм казал такова нещо.
— Но си го мислиш.
— Не. Ако беше така, в есетата на Джейн и в държането й към теб щеше да има някакъв намек за това. Смятам, че тя ти вярва. Но пак те питам, защо ти пука?
Светофарът светна в зелено и Винс настъпи газта.
— Имах дъщеря. Бях съвсем млад, на двайсет години. Едно момиче от Торингтън забременя от мен. Агнес. Баща ми много ми се кара — как може да съм толкова глупав, не съм ли чувал за презервативи и тъй нататък. Знаеш как е понякога, нали? Опитах се да убедя Агнес да махне бебето, но тя не искаше и да чуе. Роди момиченце и я кръсти Колет.
— Хубаво име.
— И щом видях детето, обикнах го. Баща ми не искаше да ходя с Агнес само защото не съм можел да държа оная си работа в панталоните. Тя обаче не беше чак толкова лоша, а Колет беше най-прекрасното създание, което бях виждал. Може би смяташ, че на двайсет години е лесно да изчезнеш и да не ти пука, но в нея имаше нещо. Започнах да мисля да се оженя за Агнес. Събирах смелост да й предложа брак и да кажа на баща си. И тогава, докато Агнес бутала количката с Колет и пресичали Ногатък авеню, някакъв проклет пиян шофьор с кадилак минал на червено и ги убил.
Винс стисна здраво волана, сякаш се опитваше да го удуши.
— Съжалявам.
— Да, и шибаният пияница съжаляваше. Изчаках шест месеца. Не исках да правя нищо прибързано. Снеха обвиненията. Адвокатът му успя да убеди съдебните заседатели, че Агнес е минала на червено и че дори да бил трезвен, клиентът му пак щял да ги блъсне. Случват се страни неща. Една нощ след няколко месеца мъжът излиза от бар в Бриджпорт. Отново е пиян. Копелето не е научило нищо. Върви по уличката и някой го застрелва право в шибаната глава.
— Леле. Предполагам, че не си пролял и сълза, когато си го чул.
Винс ме стрелна с поглед.
— Последното, което чул, преди да умре, било: „Това е за Колет“. И знаеш ли какво казал кучият син точно преди куршумът да проникне в мозъка му?
— Не.
— Попитал: „Коя Колет?“. Портфейлът му бил откраднат и ченгетата решиха, че е обир. — Той отново ме погледна. — Затвори си устата да не влезе някоя муха.
Затворих я.
— И за да отговоря на въпроса ти, ето затова ми пука. Искаш ли да знаеш още нещо?
Поклатих глава и Винс се загледа напред.
— Онази ли е колата ти?
Кимнах.
Той спря зад нея и в същия миг мобилният му телефон иззвъня.
— Да — отговори Винс, заслуша се и след миг добави. — Чакайте ме. — Прибра телефона и се обърна към мен. — Намерили са го. Регистрирал се е в „Хауард Джонсън“.
— По дяволите — рекох аз и понечих да отворя вратата. — Ще карам след теб.
— Зарежи колата си — заяви Винс и отново настъпи газта.
Отправи се към магистрала 95. Това не беше най-прекият маршрут, но вероятно бе най-бързият, като се имаше предвид, че хотел „Хауард Джонсън“ се намираше в другия край на града, близо до отклонението за магистралата. Пикапът профуча по разклона и се движеше със сто и трийсет километра в час, когато се сля с трафика.
Движението по магистралата не беше оживено и стигнахме до другата част на града само за няколко минути. Наложи се Винс рязко да удари спирачки, докато се спускаше по рампата. Още караше със сто и десет, когато видях светофар пред нас.
Завихме надясно, после още веднъж и спряхме на паркинга на хотел „Хауард Джонсън“. Джипът, в който се бях возил по-рано през деня, беше паркиран досами вратите на фоайето. Русокосият ни видя и хукна към нас. Винс смъкна стъклото.
Блондинът му каза номера на стаята и му даде указания да кара нагоре по хълма и после да се приближи отзад. Винс потегли на заден ход, спря, превключи скоростите и се отправи по дълга, лъкатушеща алея, която минаваше зад комплекса. Пътят изви остро наляво и се изправи зад редицата стаи с врати на тротоара.