Белия дявол — Синове
- Автор: Калчев Христо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Белия дявол — Синове». Краткое содержание книги:
В Босна започна да изтрезнява. Аллах си знаеше работата. Неговият свят беше свят на мъже, във Венеция командваха жените. Сваляха генерали, обявяваха войни, напускаха мъжете си като циганките и всичко това се вършеше свободно и безнаказано. Във Венеция, пленен от самодивския чар на венецианките, той беше готов да предаде своя свят. Стъпил на твърдината на Империята, той биеше чело в каменния под на джамията и молеше аллаха да изпълни сърцето му с презрение към изкушенията на гяурите, към жените им — тези демони с разголени гърди, чийто смях щеше да го преследва до края на живота му… И тогава видя Зоя. И Зоя видя него. Хърватката го намрази от пръв поглед, а той… той загуби съня си завинаги, загуби душата си, радостта на очите си.
— Как сте, паша? — попита валията Абдулла на другия ден. Пиеха кафе на широк чардак, надвесен над морето. Долу, на каменния сокак, чакаше потерята за заповед и посока, но Хасан Али рееше поглед из залива, негоден да предприеме нищо.
— Благодаря на аллах, добре, паша. Някакви вести да са стигнали до ушите ти?
Абдула сгърчи вежди. „Бърза младия воин — помисли той. — Неучтиво е да говорим за работа, докато си пием кафето!“ После вдигна очи, взря ги в сивото, изнурено лице на моаджира, разбра как е прекарал нощта и го съжали от дъното на благородната си, препатила душа.
— Рано е, Хасан Али паша… Ще минат седмица, две… може и месец да се отъркаля, преди да се върнат бързоходците.
— Не мога да чакам толкова, пашалар!! Хвърлих чоп, падна се да вървя на запад. Тръгвам веднага, с твое разрешение, валия бей. Ако получиш някакъв хабер, прати човек да ме настигне по брега, жив да си. Във всеки конак ще му кажат къде да ме търси.
— Върви, сине — кимна валията, прехвърляйки кехлибарената си броеница. — Аллах да ти посочва пътя, паша. Не бери грижа, докопам ли някой от гяурите — твой е!
Хасан Али скочи, недопил кафето, извърши темането по всички правила на учтивостта и хукна по стълбите.
„Ще те намеря, Зоя ханъм! Накрай света да идеш, и там ще те търся!“ — мислеше Хасан Али, поклащайки се на седлото. Целият гняв, който беше събрал, се беше превърнал в буца мъка, заседнала на гърлото. Беше минал цял месец, откакто бе излязъл от Солун и хукнал от пристанище на пристанище. Чак в Атина намери кой да му каже, че една от търсените гемии е заредила вода и отплавала на юг. Малка утеха. Гемията можеше да бъде някъде в средата на морето, ако търсеше африкански бряг, около Пелопонес, ако не й стискаше да мине през вратите на Коринт, на брега на Пинд, ако е избрала късия път за Венеция и Европа. Хасан Али отново хвърли чоп и продължи по северния бряг на Коринтския провлак. Питаше по даляни, буни, по малките пристани до входа на Йонийско море, но, изглежда, гемията не беше избрала неговия път. „Ще я причакам на далматинския бряг!“ — реши той.
„Аз живях достатъчно — утешаваше се моаджирът. — Цели тридесет години. Видях повече, отколкото моите сънародници могат да видят за три живота. Значи мога да умра с отворени очи или да доживея старини с жената, която искам… Аллах, не, която обичам!“
Конниците на потерята започнаха да се разбягват, но пашата ги разбираше и не им се сърдеше. Вече цяла година гонеха призраци из Империята и колкото по-посрамен и отчаян изглеждаше той, техният предводител, толкова по-дръзки и устати ставаха воините му. Един след обяд Хасан Али ги събра в двора на янинския джамаат и държа къса, дълго премислена реч.
— Воини на аллаха. Очите ви пламтят от безсъние, ръцете ви тежат от умора, конете ви се мъкнат като призраци, нивите ви пустеят, жените ви родиха деца, които не познавате, старците ви измряха в самота… Четиристотин дни ние преследваме синовете на Белия дявол по заповед на Негово величество султана. Прохладни долини, ледени планински плата, буйни реки, пек и бури, всичко издържахте, воини на аллаха, достойно и безропотно. Днес аз, вашият паша, ви казвам — стига толкова, върнете се по домовете си! Аз преследвам не само синовете на Белия дявол. Аз търся законната си жена Зоя ханъм… Мъж, който не отмъсти за честта си, осъжда се на срам и позор тук на земята и на вечни мъки в отвъдното!
Когато обаче преброи хората си на другата сутрин, от петдесет спахии бяха останали четирима. Цял април мина в чакане. Превали времето на бурите, Адриатика слегна, облаците се разкъсаха, рибарите тръгнаха да пресрещат паламуда, до ушите им стигна вестта за нова война с Венеция за Крит, а това значеше, че флотата на дож Корадо Орлани е минала някъде между италийските и далматински брегове, без в Янина да почувстват или видят движението й. Избухнаха пролетните бунтове в Армения, в Атина, на Родос. На изток от Едрине и на север от Родопа българите избиваха черкези и кърджалии, но покрай разбойниците напълниха гроба и някои чиновници на Високата порта и великият везир изпрати спахиите си да умиротворят раята, а те, като всяка войска, го удариха през просото. Колеха безразборно, изнасилваха, грабеха, палеха и планините се напълниха с хайдуци. Хасан Али се взираше в хоризонта и молеше своя бог да не го осъжда на вечен срам и самоубийство. Че няма да се върне в Сараево с празни ръце, той отдавна знаеше… И аллах чу молбата му. Солунският валия Абдулла паша му прати иширет, че в тетовския зандан е запрян един от слугите на князете Авалови.