Лъвовете на Ал-Расан

Вятърът духаше от север. Язир усещаше солта във въздуха, макар че от пясъците на Маджрити до морето имаше половин ден езда. Беше студено.

Чуваше зад гърба си плющенето на палатките под напора на вятъра. Бяха дошли толкова на север и се бяха разположили на лагер тук, за да се срещнат с един-единствен човек.

На брега, отвъд високите подвижни дюни, се простираше новото пристанище Абеневен, чиито стени предлагаха убежище срещу вятъра. Язир ибн К’ариф би предпочел да е мъртъв и при Ашар сред звездите, отколкото да зимува в града. Той се загърна по-плътно в плаща си и погледна нагоре. Слънцето, което сега, на прага на зимата и толкова далеч на север, не представляваше заплаха, приличаше на блед диск сред бързо движещите се облаци. До третата молитва оставаше още малко време. Можеха да продължат разговора си.

Ала известно време никой не промълви дума. Гостът явно се чувстваше несигурен. Това не беше лошо: опитът на Язир му подсказваше, че мъжете, които се чувстват несигурни, са склонни да разкрият повече за себе си.

Той се огледа и видя, че брат му е свалил покривалото, което забулваше долната част на лицето му, за да смуче пустинни бръмбари, като преди това трошеше черупките им. Лош навик. Зъбите му вече бяха почернели от това. Гостът им беше отказал предложеното му угощение. Това лесно можеше да се изтълкува като оскърбление, но Язир вече знаеше достатъчно за навиците на събратята си отвъд пролива, в Ал-Расан, за да не се впечатлява особено от подобни неща. Брат му Галиб беше доста по-импулсивен и Язир вече го виждаше как кипи от гняв. Гостът естествено не подозираше нищо. Премръзнал и погнусен от острата миризма на наметалото от камилска вълна, което му бяха поднесли домакините като подарък, той седеше в неудобна поза на килимчето на Язир и подсмърчаше.

Беше им казал, че е болен. Прекалено много говореше този техен гост. Обясни им, че дългото пътуване до Абираб и после по крайбрежието до зимовището на муардите му е докарало някаква болест на главата и гърдите. И трепереше като момиче. Язир беше съвсем наясно, че с всяка изминала минута презрението на брат му към госта расте, но той самият като че не забелязваше нищо, макар покривалото на Галиб да беше свалено.

Язир отдавна беше разбрал — и напразно се опитваше да втълпи на брат си, — че изнеженият живот в Ал-Расан не просто е превърнал мъжете там в неверници, но и доста ги е доближил до жените. Всъщност дори още по-лошо. Никоя от жените на Язир не би изглеждала толкова жалка като този принц Хазем от Картада — сополите му потичаха и при най-лекия вятър.

Най-тъжното обаче беше, че този младеж бе ревностен вярващ. Един от истинските, всеотдайни последователи на Ашар в Ал-Расан. Язир трябваше непрекъснато да си го напомня. Принцът от известно време държеше връзка с него, а сега беше дошъл лично в Маджрити, беше изминал дълъг път през най-тежкото време на годината, за да отправи молбата си към двамата вождове на муардите. Вероятно беше очаквал да се срещне с тях в Абираб, в Абеневен в най-лошия случай. Тези изнежени мъже от Ал-Расан не знаеха друго освен градовете и къщите. Легла с дъхави възглавници, облечени в чисти калъфки. Цветя, дървета и зелена трева — и повече вода, отколкото е нужна на човек за цял един живот. Забранено вино, голи танцьорки и гримирани джадитски жени. Нагли киндатски търговци, които ограбват вярващите и вместо на светите звезди на Ашар се кланят на двете женски луни. Свят, в който при звука на камбаните за молитва хората небрежно се покланят към храма и с това приключва всичко. Ако направят и това.