Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
Родриго не се засмя на опита му да се пошегува, дори не се усмихна.
— А нужно ли е да го довършваме? — попита той.
Амар поклати глава. Двамата стояха сами в центъра на света. Малко, тихо късче земя. Като насън. И летящи от всички посоки шалове и шапки, цветя и манерки с вино. Твърде много шум…
— Още не — Отвърна той. — Не сега, но може да стане един ден. Независимо дали го искаме.
Родриго замълча за миг. Сивите му очи под стария шлем с изображение на орел бяха замислени и спокойни. Откъм ложата на царя се приближи великолепно облечен вестител, който пристъпи към тях изящно и почтително.
Миг преди да ги достигне, валедиецът промълви:
— Каквото има да става, ще стане. Бог се разпорежда. Но такова нещо никога досега не ми се е случвало. Да се бия рамо до рамо с някого.
В мрака до хълмовете на запад от езерото падна звезда. Ибн Хайран чу стъпки зад гърба си. Те спряха, после се отдалечиха. Човекът беше сам. Вероятно от нощната стража. Никаква опасност не го грозеше, пък и не би трябвало.
Беше уморен до смърт, но мислите не му даваха мира. Бялата луна високо в небето оставяше върху водата блестяща накъдрена пътечка, а от изток синият полумесец чертаеше тънка нишка от светлина върху вълните. Двете следи се срещаха в краката му — застанеше ли човек нощем на брега, водата неизменно насочваше светлината към него.
„Днес си изкарах голяма част от заплатата“ — помисли си ибн Хайран. Сега беше наемен войник, на служба на цар, който би се радвал да види Картада в развалини. И който би могъл през пролетта да изпрати войска на запад. По силата на договора си Амар вече беше част от тази войска, един от водачите й. Не беше свикнал да раздава така лоялността си.
Беше убил Алмалик — другаря си от двадесет години. Двамата се бяха издигнали и бяха стигнали на върха заедно. Ала с годините хората се променят. Властта ги прави различни. Времето и звездите не спират своя ход и променят хората.
Мъжът, когото беше убил, единствен на света можеше да се нарече негов приятел, макар никой да не наричаше царете с това име. Тази нощ той му посвети жалбата си. По молба на бен Аврен, който искаше да го уязви. Умен мъж беше бен Аврен. Ала Амар вече беше мислил върху стиховете, докато яздеше на изток със Забира. И тази нощ ги беше поднесъл в залата за пиршества на враговете на Картада. В залата с минаващия през нея поток. Отново вода. Мечтата на Ашар сред пясъците на пустинята. Тази зала беше чиста превземка, но впечатляваше, пък и беше направена с вкус. Той се опитваше да убеди себе си, че може да харесва цар Бадир и да уважава Мазур бен Аврен. В края на краищата, и извън Картада се живееше.
Където сега се събират по-малките хищници… Той поклати глава, обърна се и тръгна назад, а вятърът и луните останаха зад гърба му.
От сянката на дъсчената стена на един склад тя го видя да обръща гръб на водата и протегнатите ръце на градските стени. След като почти беше стигнала до кея, реши да го изчака в тъмното. Очите й вече бяха свикнали с лунната светлина и сега тя забеляза странното му, самовглъбено изражение и почти беше готова да го остави да я подмине. Но още преди да си е дала сметка, вече беше пристъпила напред към улицата.
Той спря като закован. Посегна към меча, но в същия миг я позна. Тя очакваше да чуе нещо иронично, някаква шега. Сърцето й биеше трескаво.
— Джехане бет Исхак. Какво правите навън сама посред нощ?
— Разхождам се — отвърна тя. — Също като вас.
— Не е същото. За жена е опасно. Правите глупости.
Тя усети как я обзема гняв. Това винаги й действаше благотворно.
— Чудя се как ли съм оцеляла в Рагоса без вашите напътствия!
Амар премълча. На лицето му все още се четеше онова странно изражение. Джехане се запита какво ли го е отвело до езерото. Но не беше дошла да се кара с него, макар че трудно би могла да каже за какво всъщност е дошла.
— Тук ме познават — заяви тя по-миролюбиво. — Всъщност нищо не ме заплашва.
— В тъмното? На езерото? — Той вдигна вежди. — Могат да ви убият само заради плаща ви. Или пък заради религията ви. Къде е слугата ви?
— Велас ли? Спи, надявам се. Много се измори днес.