Лъвовете на Ал-Расан

Отново погледна нагоре към слънцето. До молитвата оставаше съвсем малко време. Язир беше получил сведения, за които гостът дори не подозираше. Беше пътувал насам твърде дълго, а през това време много хора бяха дошли и си бяха заминали. Сега вождът на муардите се чудеше как да извлече полза от тях.

— Какво става с джадитите? — попита той.

При тези думи Хазем ибн Алмалик се сви като хванато в капан зверче и го погледна стреснато. Това беше първият конкретен въпрос, който му задаваха братята. Вятърът свиреше и метеше пясъка.

— Джадитите ли? — тъпо повтори принцът.

Язир си помисли, че човекът пред него е почти слабоумен. Което беше жалко.

— Да, джадитите — повтори той, сякаш говореше на дете. Галиб му хвърли бърз поглед и отмести очи, без да се намесва. — Колко са силни? Казаха ни, че Картада позволява нейни градове да плащат данък на Конниците. Нашите закони забраняват това. За да се плаща такъв данък, трябва да има някаква причина. Каква е тя?

Хазем изтри течащия си нос. Използваше дясната си ръка, което беше грешно.

— Този данък е една от причините да съм тук, ваша милост. Разбира се, че законът го забранява. Това е светотатство — и не единственото. Наглите Конници не виждат никаква заплаха в лицето на слабите царе на Ал-Расан. Дори баща ми се свива пред джадитите, макар да нарича себе си лъв.

При тези думи той се изсмя горчиво. Язир не каза нищо, само го гледаше, заслонил очи. Пясъкът около тях се вихреше, платнищата на палатките в лагера плющяха. Някъде излая куче. Гостът продължи припряно да бъбри:

— Джадитите поставят исканията си и получават всичко, което пожелаят, независимо от ясните предписания на Ашар. Те ни вземат златото, жените, яздят по нашите улици и ни се смеят. Гледат вярващите отвисоко, присмиват се на слабите ни водачи. Защото знаят, че истинската опасност за тях идва не от безбожниците, които ни управляват, а от истинските наследници на Ашар, чистите синове на пустинята. Няма ли да дойдете? Няма ли да очистите Ал-Расан?

Галиб изпръхтя, смъкна покривалото от лицето си и плю.

— Защо? — попита той.

Язир беше изненадан. Брат му обикновено не търсеше причина, за да тръгне на война. Принцът изведнъж доби по-самоуверен вид и се поизправи върху килимчето, сякаш само беше чакал въпросите им. Всички онези, които идваха от Ал-Расан през годините, и ваджиите, и пратениците, бяха прекалено приказливи. Може би защото не забулваха лицата си. Поети, певци, вестители — думите се лееха от устата им като водата в онази земя. Мълчанието ги правеше неспокойни и несигурни. Във всеки случай вече беше ясно, че гостът не знае за смъртта на баща си.