Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Отиваме да се молим. Сега млъкни. И запомни: никъде не тръгваме през зимата. Ти също. Ти ще останеш при нас. Ще бъдеш наш гост. През пролетта ще се посъветваме пак. И до края на зимата не искам да ти чувам гласа, освен ако някой от нас не те попита нещо. — Той замълча за миг, опитвайки се да смекчи тона си. — Казвам ти го за твое добро, разбираш ли? Тук не е това, на което си свикнал.
Младежът беше зяпнал от изумление. Той вдигна ръка — уви, дясната! — и хвана Язир за ръкава.
— Но аз не мога да остана! Ваша милост, трябва да се върна у дома преди зимните бури. Трябва…
И млъкна, загледан надолу в тъпо недоумение. Това беше почти забавно. Галиб беше отсякъл ръката му до китката и вече прибираше меча си. Хазем ибн Алмалик, принц на Картада, гледаше кървящото чуканче на мястото, където допреди малко беше ръката му. После със задавен звук се свлече на земята.
Галиб го изгледа безизразно.
— Дали да не му отрежа и езика? Няма да издържим цяла зима на всичките тия думи. Той няма да дочака пролетта, братко. Все някой ще го убие.
Язир се замисли. Галиб сигурно имаше право. Накрая въздъхна и поклати глава.
— Не. — Каза го неохотно. — Трябва да говорим с него. Този човек може да се окаже полезен.
— Човек? — повтори Галиб, отметна покривалото и плю.
Язир сви рамене и се извърна.
— Хайде, време е за молитва.
Галиб беше недоволен. Във въображението си Язир го виждаше как реже езика на принца. Мисълта, че могат да го накарат да замълчи, изглеждаше привлекателна. Той си представи как Галиб коленичи с изваден нож, главата на картадиеца е върху лявото му коляно, а езикът му е издърпан толкова, колкото е възможно. Острието… Галиб го беше правил неведнъж и много добре владееше този занаят. Язир за миг едва не си промени решението, но това не трая дълго.
Не се обърна. Чу, че брат му върви след него. Направи знак на трима от воините да вдигнат картадиеца. Той можеше да умре от тази рана, но това едва ли щеше да се случи. В пустинята знаеха как да лекуват такива рани. Хазем ибн Алмалик щеше да живее. И никога нямаше да разбере, че животът и езикът са му дар от Язир. Имаше непоправими хора, колкото и да се опитваш да им помогнеш.
Ваджиите и хората му го чакаха. Звънна камбаната и звукът й прозвуча слабо и сиротно на вятъра. Всички смъкнаха покривалата и отправиха молитва към единствения бог и неговия слуга Ашар, а лицата им бяха обърнати към далечната Сория. Те се молеха за сила и опрощение, за чистота на сърцата и тленните тела, за сбъдване на всичко онова, което беше видял Ашар, за рая, когато дойде краят на земните им дни сред пясъците на пустинята.
Той беше подготвен, но явно недостатъчно. Седнал на трона си пред тройната арка в новата си приемна зала, крал Рамиро от Валедо разбра още в мига, в който посетителите влязоха, че се очертават неприятности.
Хвърли поглед към жена си и забеляза изписаното на лицето й вълнение. Това още повече затвърди предчувствието му. Тази сутрин Инес беше положила необичайни грижи за външността си. В това нямаше нищо изненадващо — гостите идеха от родината й, Фериерес.
От другата му страна, на крачка зад трона, конетабълът му граф Гонзалес де Рада наблюдаваше новодошлите с обичайното си високомерие. Това беше добре, но Рамиро беше почти сигурен, че на де Рада му е напълно безразлично за какво са дошли тези хора.
Това също не го изненада. Гонзалес беше практичен и умееше да постига своето, но не се интересуваше от нищо извън трите кралства на Еспераня. Той беше съвсем наясно какво може да се очаква от брата на Рамиро в Руенда или от чичо му в Халоня и знаеше какви мерки да се вземат, за да им се противодейства, но някакви си духовници от другата страна на планините ни най-малко не занимаваха мислите му.
Именно затова посещението ги свари неподготвени. Петимата божии люде, единият от които с висш духовен сан, бяха дошли по покана на кралицата на път за гробницата на света Васка. Какво можеше да значи това? Гонзалес изобщо не се беше замислял по въпроса. Кралят също — и сега се разкайваше.
Рамиро обаче с нищо не издаде мислите си, а с любезна усмивка гледаше човека, който се приближаваше по килима към трона, на няколко крачки пред спътниците си. Има хора, които със самото си присъствие те карат да заставаш нащрек и да очакваш изненади, и този беше от тях.
Жеро де Шервал, висш духовник от Фериерес, беше толкова висок, че гледаше отгоре надолу всички мъже в стаята, в това число и самия крал. Лицето му беше гладко обръснато, а сивата му коса беше сресана назад, което го правеше да изглежда още по-висок. Сините му очи под правите вежди гледаха остро и изпитателно, тънките устни бяха надменно стиснати. Величавата му осанка беше на опитен царедворец, на посланик в не толкова издигнат двор, и с нищо не напомняше смирението на божи слуга пред монарх. Облечен в синята роба на фериерски свещеник, поръбена и препасана с жълто — цвета на бога, — Жеро де Шервал безспорно представляваше внушителна фигура.