Лъвовете на Ал-Расан

Този ден двамата с Родриго Белмонте бяха направили нещо изумително. Двама срещу петима — и се създаваше впечатлението, че онези петимата едва ли не нарочно се оставиха да ги победят, толкова бързо и изящно стана всичко. Тя обаче знаеше най-добре. Двама от петимата й бяха пациенти тази нощ. Гигантът със счупената ръка все още не можеше да проумее какво се е случило. Беше огорчен, дълбоко унижен. Мъж, който не е свикнал да губи. Или поне не по този начин.

Докато вървеше след ибн Хайран, Джехане смътно съзнаваше, че има определен род жени, които биха постъпили точно така, особено след днешния ден. Почти очакваше да види някоя от тях по петите му, нагласена и напарфюмирана. Да следва героя на деня, опитвайки се да се докосне — да бъде докосната — от славата, да свети с отразената й светлина. Такива жени я изпълваха с презрение.

Казваше си, че онова, което прави, съвсем не е същото. Не беше толкова млада и заслепена. Вместо украшения имаше проста бяла шапчица на главата, която пречеше косата да й влиза в очите, докато работи, а обувките й бяха изцапани с кал. Беше трезвомислеща, хладна и отдадена на работата си.

— Не сте ли ранен? — попита тя. — Струва ми се, че видях да ви улучват в крака.

Той я погледна с онзи ироничен поглед, който добре си спомняше още от Фезана.

— Драскотина, нищо повече. Единият ме закачи с меча си, докато падаше. Много мило, че се интересувате. Как са пациентите ви?

Тя сви рамене.

— Онзи със счупената ръка ще се оправи. Наместих му я. Но другият от Батиара, когото повали сер Родриго, е по-зле. Още не можеше да си спомни името на майка си, преди да заспи.

Ибн Хайран се засмя и белите му зъби блеснаха.

— А, това вече е сериозно! Виж, ако не помнеше името на баща си, щеше да е съвсем нормално за Батиара.

— Можете да се шегувате колкото си искате! — намръщи се тя. — А аз трябва да се оправям с тях.

— Това беше глупаво. Ужасно съжалявам. — Той беше самата загриженост. — Много работа ли ви отворих?

Джехане примигна. Беше си го изпросила. Трябваше да внимава какво говори пред този мъж. Беше умен като Мазур. Поне толкова.

— Как е баща ви? — попита той със съвсем друг тон. Тя го погледна с изненада и се извърна. Още помнеше как този човек стоеше на колене пред Исхак и стискаше ръцете му.

— Родителите ми са добре, благодаря. Баща ми… получих няколко писма под негова диктовка. Мисля, че… разговорът с вас му помогна.

— За мене е чест, че мислите така.

Този път в гласа му нямаше ирония. Тази вечер беше чула елегията му. Той беше убил човека, когото се беше заклела да унищожи. Беше й показал, че наивната й, детинска клетва е била само празни думи. Докато слушаше стиховете му, Джехане почти се поддаде на скръбното настроение, звучащо в тях. Жалбата, скрита зад меча.

— Аз самата имах намерение да убия Алмалик — каза тя. — Заради баща ми. Точно затова напуснах Фезана.