Лъвовете на Ал-Расан

— Разбирам — тихо се засмя ибн Хайран. — Ще останете ли при пациентите си, или ще се прибирате?

Джехане продължаваше да го гледа гневно.

— Какво значи това? — процеди тя.

Виждаше ясно лицето му в светлината на факлите. Той я гледаше спокойно, но й се стори, че съзира насмешка в очите му.

— Какво искате да кажете с това „разбирам“?

— Простете ми — каза той след кратко мълчание. — Обидих ли ви?

— С този тон, да.

— Тогава ще трябва аз да го накажа вместо вас.

Познатият глас идеше зад гърба й. Тя се извърна.

На вратата на лазарета стоеше Родриго Белмонте, облечен в същите дрехи, които носеше на пиршеството, с меч на хълбока.

— Все някой ме наказва! — жално изрече ибн Хайран.

— Много се съмнявам — изсумтя насмешливо Родриго. — Но трябва да знаеш, ако вече не си разбрал, че в Рагоса от месеци се говори само за това как на бен Аврен не му е потръгнало с нашата лекарка.

— Така ли? — вежливо се учуди Амар.

— Така ли? — едновременно с него изрече и Джехане, но със съвсем различен тон.

— Боя се, че е така — отвърна Родриго и я погледна. Стори й се, че и той се забавлява, макар в изражението му да имаше и нещо друго. — Трябва да си призная, че и аз изкарах нещичко от това.

— Залагали сте на мене?! — Джехане усети, че в гласа й се прокрадва пронизителна нотка.

— Аз имам голямо доверие на всички в отряда си — невъзмутимо каза Родриго.

— Аз не съм от вашия отряд!

— Все още не съм изгубил надежда.

Зад гърба й ибн Хайран се изсмя на глас. Тя се обърна стремително към него. Той вдигна ръце, сякаш да се защити. В този миг Джехане усети как смехът напира неудържимо у нея. Беше безпомощна да го спре.

Когато най-сетне беше в състояние да си поеме дъх, тя се облегна на вратата и изтри очите си с ръка. Отвътре неодобрително надничаха двамата санитари. Трябваше бързо да им даде наставления, затова се опита да се овладее.

— Тя не може да дойде с нас — каза ибн Хайран, който беше влязъл в преддверието да се защити от пронизващия вятър. — Бен Аврен няма да й позволи да напусне града.

— С нас? — повтори Родриго.

— Да напусна града? — в същия момент попита и Джехане.

Красивото гладко обръснато лице се обърна към единия, после към другия. Ибн Хайран не бързаше да отговори.

— Някои неща ми се струват очевидни — най-сетне каза той. — Цар Бадир никак няма да се чувства спокоен, ако и двамата останем в Рагоса тази зима просто да му ядем хляба. Ще ни пратят някъде. Заедно. Готов съм да се обзаложа. И като знаем за оправдания интерес, който бен Аврен изпитва към нашата прекрасна лекарка, той едва ли ще й позволи да напусне града в компанията на двама толкова безотговорни мъже.