Една любов в Париж

— Ето ги — каза Лидия.

Чарли погледна навън и съгледа двама мъже — тъкмо в този момент минаваха покрай прозореца. Те хвърлиха поглед към прозореца, поколебаха се за миг, отминаха, после пак се върнаха. Лидия им се усмихна, но те продължиха да постъпват така, сякаш не я виждаха. Застанаха на място, озърнаха се нагоре-надолу по улицата, после се запътиха колебливо към ресторанта. Не можеха да се решат, изглежда, да влязат или да не влязат. Държаха се плахо, нерешително. Размениха си няколко думи, а по-младият още веднъж се огледа бързо и страхливо. Другият като че ли изведнъж взе решение да влезе и се насочи към вратата. Приятелят му бързо го последва. Лидия им се усмихна, когато влязоха. Те още се държаха тъй, сякаш не я виждаха. Още веднъж се озърнаха, като че ли искаха най-напред да се уверят, че се намират в пълна безопасност, после и двамата се приближиха, единият с поглед, насочен встрани, а другият с очи, наведени надолу. Лидия ги поздрави, ръкува се с двамата, запозна ги с Чарли. Очевидно бяха очаквали да се срещнат насаме с нея, затова неговото присъствие ги безпокоеше. Те поглеждаха към него недоверчиво. Лидия им обясни, че той е англичанин, неин приятел, дошъл в Париж на разходка, за няколко дни. Чарли им се усмихна с явно усилие да направи усмивката си колкото се може по-сърдечна, и им подаде ръка. Те я поеха, най-напред единият, после и другият, и я стиснаха вяло. Не можеха да намерят, изглежда, какво да кажат. Лидия ги покани да седнат и ги запита какво да им поръча.

— По едно кафе?

— И нещо за ядене?

Двамата се спогледаха с плаха усмивка.

— Малко сладкиши, ако има такова нещо. Момчето пада малко нещо лакомник, а такива работи нямаше там, откъдето идваме.

По-възрастният беше малко по-нисък от среден ръст. Можеше да има около четиридесет години. Другият беше два-три пръста по-висок от него и десетина години по-млад. И двамата носеха яка и вратовръзка и дебели дрехи, единият — сиво-бял костюм на квадратчета, другият — тъмнозелен. И двата костюма бяха зле ушити, висяха по тях като торби. Личеше, че и двамата не се чувствуваха удобно. По-възрастният беше снажен на вид и правилно развит въпреки ниския си ръст. Бледото му безцветно лице беше прорязано дълбоко от многобройни бръчки. По него се четеше известна решителност. Лицето на другия беше също тъй бледо и безцветно, но кожата му беше прилепнала плътно о костите, гладка, без бръчки. Той имаше вид на много болен. Имаха още нещо общо: очите и на двамата изглеждаха неестествено големи, а когато ги отправяха към някого, като че ли се заглеждаха не в него, а се втренчваха сякаш през или над него в далечината, сякаш виждаха нещо, което ги изпълваше с ужас. Изобщо като ги погледнеше човек, сърцето му се свиваше от мъка.

Отначало двамата бивши каторжници се държаха доста стеснително. Вярно, че Чарли им предложи цигари с подчертана дружелюбност, но и той беше срамежлив, а Лидия не счете за необходимо да каже нещо и се задоволи само да ги оглежда, затова и четиримата мълчаха. Но толкова нежно съчувствие се четеше в погледа на Лидия, че мълчанието съвсем не беше мъчително. Келнерът донесе кафето и една чиния сладкиши. По-възрастният си взе една бисквита и започна да я яде бавно, по-младият обаче се нахвърли лакомо, а докато ядеше, току хвърляше към другаря си трогателни погледи, пропити с възторжена изненада.