Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Но има хора — успяват — обади се Лидия. — Имаше един доктор — как се казваше? Сега си имал хубава клиентела в Южна Америка и бил добре.
— Да, ако има човек пари, понякога може и да успее, но не от островите. Ако е в Кайена или Сен Лоран, може да убеди капитана на някой бразилски кораб да го вземе със себе си. Ако е честен, капитанът го стоварва някъде по пътя и тогава е почти сигурно. Но ако не е честен, взема му парите, а после го хвърля в морето. Но сега вече искат дванадесет хиляди франка, значи двойно по-скъпо, защото половината взема освободеният като комисиона, за това, че урежда работата. А и в Бразилия не може да се слезе без пет пари в джоба. Там трябва да имаш най-малко тридесет хиляди франка, а кой може да ги има?
Лидия му зададе един въпрос и Чарли отново я изгледа изпитателно.
— Но като дадете парите на освободения, каква гаранция има, че той ще ги предаде по-нататък?
— Никаква. Често изяждат парите. Но пък тогава някой ден му ръгват един нож в ребрата и той си знае много добре, че властите пет пари не дават, като намерят някой убит освободен.
— Приятелят ви каза преди малко, че сте можел да избягате, но не сте искал? Какво искаше да каже?
Бившият каторжник пак сви рамене.
— Аз вършех добра работа. Комендантът беше почтен човек. Знаеше, че съм добър работник, а и честен. Скоро разбраха, че може да ме оставят сам в някоя къща, като има работа — нищо не посягах да взема. Той ми издействува позволение да се върна във Франция, макар че имах още две години да стоя като освободен — той се усмихна трогателно и погледна приятеля си. — Но не исках да оставя само туй будаленце. Знаех си — няма ли ме мене да го наглеждам, ще направи някоя беля.
— Вярно е — обади се другарят му. — На него дължа всичко.
— Кажи-речи дете още беше, като го пуснаха. Съсед ми беше по легло. През деня се държеше добре, но нощно време плачеше за майка си. Мъчно ми беше за него. От сърце го обикнах. Горкото момче… съвсем самичко беше между всички тези мъже, затова аз трябваше да се грижа за него. Някои от тях се държаха зле с него. Имаше един алжирец, постоянно го дразнеше, но аз му дадох да разбере, и оттогава оставиха момчето на мира.
— Как го направихте?
Дребният мъж се усмихна толкова весело и дяволито, че изведнъж придоби вид на десет години по-млад.
— Хъм-хъм… знаете, при такъв живот като там можете ли добре да въртите ножа си — имате уважение. Разпрах му корема — и толкова!
Чарли изтръпна, дъхат му пресекна. Непознатият го разказа толкова спокойно, че човек просто не смееше да вярва на ушите си.
— Знаете, там от девет вечерта до пет сутринта ни затварят в спалните и след това пазачите не влизат вече вътре. А и да опитат, ще си изпатят. Ако някоя сутрин властите намерят някого с дупка в корема — хич и не разпитват, та не става нужда да слушат лъжи. За момчето, вижте, аз се чувствувах отговорен. Трябваше от самото начало да го науча на всичко. Не съм заспал човек, затова скоро разбрах, че там, искаш ли да ти е колкото може по-леко, трябва тъй да направиш, както ти кажат, и да си затваряш устата. На този свят не управлява правдата, а силата. Пък силата е в техни ръце — на властите. Един ден може ние да я имаме, работниците, и тогава ще платим на буржоазията, но дотогава трябва да се клати глава. На това го научих, а после го взех при себе си чирак, да изучи моя занаят. Сега не е по-лош от мене като електротехник.
— Само едно остава сега — работа да си намерим, работа заедно — обади се другият.
Толкова много неща заедно сме преживели, че не искаме вече да се делим. Той ми е всичко на света, знаете. Майка нямам, жена нямам, деца нямам. Да, имах, майка ми умря, жена си и децата си изгубих, като стана тази работа тогава. Жените са скотове. Мъчно е за мъжа тъй съвсем сам да живее, без да има към какво да му тегли сърцето.
— Ами аз? Какво имам аз? За нас двамата няма раздяла вече, до гроб!
Имаше нещо трогателно в приятелството на тези двама злощастни мъже и то не можа да не направи впечатление на Чарли. Изпълни го с въодушевление и възторг, а такива чувства лесно го смущаваха, искаше му се да каже на двамата верни приятели, че намира приятелството им за много красиво и доблестно, но си знаеше, че няма да може да изрази такова нещо извън рамките на обикновения разговор. Лидия обаче не изпитваше подобно притеснение.