Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
Сега Чарли изпитваше още по-малко желание за сън от преди. Стори му се непоносима мисълта пак да си легне. Той обърна абажура на лампата така, че Лидия да не бъде смущавана от светлината, седна на масата и напълни лулата си. После отмести тежката завеса от прозореца, седна пред него и се загледа надолу към двора. Всички прозорци бяха тъмни с изключение само на един, затова сега той правеше още по-зловещо впечатление. Чарли се запита дали в тази стая лежи някой болен, или пък някой там сега стои буден, унесен в тежък размисъл върху загадките на живота. Или пък може някой мъж да си е довел жена, та сега, след като са уталожили своите страсти, лежат спокойно в прегръдките си. Чарли запали лулата си и запуши. Стори му се, че нищо на този свят не го засяга. За нищо особено не мислеше. Най-сетне си легна и заспа.
Глава IX
Чарли се събуди, когато камериерката донесе утринното кафе. В първия миг не можа да си припомни преживяното предната вечер.
— Ех, че дълбоко съм спал! — каза той и затърка очите си.
— Съжалявам, но е вече десет и половина, а аз имам уговорена среща за единадесет и половина.
— Нищо, нищо. Днес е последният ми ден в Париж, затова ще е глупаво да го изхабя в спане.
Камериерката беше донесла закуската на двамата не поотделно, а върху един поднос; Лидия й каза да я сложи пред Чарли. Той навлече набързо едно матине и седна на долния край на леглото, като се облегна о таблата. Наля му чаша кафе, сряза му хлебче на две и намаза половинките с масло.
— Гледах те като спеше — каза му тя. — Беше много хубаво. Спиш като някое животинче или малко дете, толкова дълбоко и спокойно. Като те гледа човек, сякаш си отпочива.
Сега той си спомни всичко.
— Страх ме е, че ти съвсем не прекара леко нощта.
— Напротив. Спах като къпана. Толкова уморена бях, знаеш. За това съм ти благодарна най-много, толкова добре прекарах тези нощи! Често сънувам ужасни сънища. Но откакто съм тука, нито веднъж не съм сънувала. Съвсем спокойно спах. И то аз, която смятах, че никога вече няма да мога тъй да спя!
Той знаеше, че тя през изтеклата нощ беше сънувала, знаеше дори и какво. А тя го беше забравила. Той не я погледна. Потреперя, тръпки го побиваха, като си помисли, че човек може да потъне в подсъзнанието, а животът въпреки това следва своя ход, и то толкова мъчителен и действителен, че заспалият пролива сълзи, устата му се разкривява от мъка, но събуди ли се — нищо не си спомня. Една тревожна мисъл мина през ума му. Мъчно можеше да я облече в думи, но ако можеше, би представлявала следния въпрос:
„Кои сме ние всъщност? Какво знаем за себе си? И този друг живот по-малко действителен ли е от всекидневния ни живот?“
Всичко това му се виждаше толкова странно и сложно. Струваше му се, че нищо не е тъй просто, както изглежда; струваше му се, че дори и най-добре познатите ни хора таят в душата си тайни, за които и самите те нищо не подозират. По едно време внезапно му се стори, че човекът е извънредно загадъчно същество. Стана му ясно: човек за никого нищо не знае.
— Каква среща имаш уговорена? — запита той, всъщност повече да каже нещо, отколкото от любопитство.
Лидия запали цигара, преди да му отговори.
— Марсел, онзи пълният, съдържателят на заведението, снощи ме запозна с двама мъже и аз уговорих с тях да се срещнем тази сутрин в „Палет“. Снощи имаше много хора, та не можеше спокойно да се говори.