Една любов в Париж
- Автор: Моэм Сомерсет Уильям
- Язык: болгарский
- Переводчик: Катя Петрова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Една любов в Париж». Краткое содержание книги:
— Като пристигнахме в Париж, първата ни работа беше да отидем в една сладкарница и момчето излапа един след друг шест шоколадови еклера. Но после си изпати.
— Да — отговори другият сериозно. — Когато пак излязохме на улицата, ми стана лошо. Стомахът ми беше отвикнал, знаете. Но нищо, струваше си болките.
— Лоша ли беше храната ви там?
По-възрастният сви рамене.
— Триста шейсет и пет дни в годината — все говеждо месо. По-късно човек свиква. Коцто се държи добре, дават му и по малко сиренце и една глътка вино. Малко по-добре е, като се държи добре човек. После, като си излежи наказанието и го освободят, разбира се, много по-лошо е. В затвора има храна и квартира, а щом е на свобода, трябва сам да си намира лесното.
— Приятелят ми не го знае — каза Лидия. — Обяснете му го по-точно. В Англия нямат същата система.
— Хм, ето как е. Осъждат го на известен брой години затвор, да речем, осем, десет, петнадесет или двадесет. Щом ги излежи, става „свободен“, но трябва колкото години е лежал в затвора, още толкова години да живее в колонията. Работа трудно се намира. Освободените се ползват с лошо име, никой не ги иска. Разбира се, човек може да получи малко земя и да я обработва, но не всеки става за такава работа. След като човек е лежал толкова години в затвора, след като е вършил само онова, което му каже надзирателят, а през повечето време изобщо нищо — няма вече инициатива. А освен това малария и тения — човек си е изгубил вече силата. Повечето си намират работа само когато пристигне параход, помагат при разтоварването на стоката. На освободените не остава нищо друго, освен да спят на хотел „Зелена морава“, да пият ракия, когато им падне, и да гладуват. Аз имах късмет. Електротехник съм по професия, знаете, и то добър. Разбирам си добре от работата, затова имаха нужда от мене. Положението ми не беше тъй лошо.
— Колко години имахте вие? — запита го Лидия.
— Само осем.
— Какво бяхте извършил?
Той сви рамене и изгледа Лидия с плаха усмивка, сякаш я молеше за прошка.
— Младежка магария. Като е млад, човек попада сред лоши другари, почва да пие повечко и един ден стане нещо, пък после цял живот трябва да плаща греховете си. Бях на двадесет и четири, като ме заточиха, а сега съм на четиридесет. Най-добрите си години прекарах в този ад.
— Той можеше и по-рано да се измъкне — намеси се другият, — но не искаше.
— Как например? Можехте да избягате ли? — запита Лидия.
Чарли веднага я изгледа изпитателно, но лицето й не издаде нищо.
— Да избягам ли? Не. Празна работа е то. Може да се избяга, но малцина успяват да продължат. А и накъде ще избяга? В гората ли? Малария, диви зверове, глад; туземците ловят бегълците, за да пипнат възнаграждението. Въпреки това мнозина се опитват. Толкова им омръзва, знаете, еднообразието, храната, вечните заповеди, а и да гледат другите затворници, затова си казват — каквото и да е, само друго да е! Но повечето пропадат. Ако не пукнат от болести и глад — или ги хващат, или сами се връщат. Тогава бягството им струва две години карцер, че и повече, и то ако не пукнат дотогава. Едно време било по-лесно, когато холандците строели железницата си; тогава можело да бягат през реката и да работят на железницата. Но сега железницата е вече построена и не им трябват работници. Сега, като хванат някого, връщат го назад. Да, но дори и това е опасно. Имало един митнически чиновник, обещавал на работниците да ги прекара през реката, срещу определено възнаграждение — има си редовна тарифа. Той отивал в джунглите в определения час през нощта, чисто и просто застрелвал беглеца, след това му претърсвал джобовете. Разправят, че повече от трийсет момчета утрепал, докато го спипали. Мнозина бягат по море. Събират се пет-шест души, някой от освободените им намери пирога. Трудно пътуване е така, без компас и всичко друго, пък и не се знае кога може да се появи буря. Сляпо щастие е на кой бряг ще излязат. Добре или зле управляват лодката си — няма значение. Пък и къде могат да отидат? Във Венецуела не ги искат вече. Ако излязат там, хващат ги и ги връщат назад. Ако излязат в Тринидад, властите ги задържат една седмица, после им дават храна и каквото друго трябва, слагат ги в една лодка, ако тяхната не става вече за работа, и ги изгонват навътре в морето, та наникъде. Не, глупава работа е да се бяга.