Една любов в Париж

— Снощи Марсел ми каза, че Берже ви дал едно писмо за мене.

— Да, един адрес ми даде — той измъкна от джоба си един куп книжа и подаде на Лидия някакъв къс, с нещо написано върху него. — Ако можете да му изпратите пари, на този адрес му ги пращайте. Но не забравяйте, че колкото и да му изпращате, той винаги получава само половината.

Лидия взе бележката, хвърли бегъл поглед върху нея и я пъхна в ръчната си чанта.

— Нещо друго?

— Да. Каза ми изобщо да не се тревожите за него, каза ми, не било тъй лошо, както можело да бъде. Пак започнал да чувствува почва под краката си и щял да изтрае. И вярно е, знаете. Не е заспал човек. Не прави грешки. Човек като него от лошото използува най-доброто. Да го видите колко щастлив се чувствува.

— Как може да се чувствува щастлив?

— Смешно е на какви неща може да привикне човек. Весел човек е, нали? Той е от онези хора, които на всичко виждат веселата страна. Такъв е, дума да не става.

Лидия беше съвсем пребледняла и гледаше мълчаливо пред себе си. По-възрастният се обърна към приятеля си.

— Каква смешна история ми разправи той тогава… аз ти я разказах — когато старикът в болницата си преряза проклетото гърло?

— Ах да, спомням си. Да, какво беше, а? Забравил съм го вече, но си спомням, че се смяхме до скъсване.

Последва продължително мълчание. Нямаше вече нищо за казване. Лидия се унесе в мисли, а двамата мъже седяха унило на столовете си; очите им бяха безжизнени като на механичните кукли, каквито се продават по булевард Монпарнас: въртят се, въртят се в кръг, после изведнъж падат безжизнени. Лидия въздъхна.

— Значи това е всичко — каза тя. — Благодаря ви, че дойдохте. Дано си намерите работа каквато искате.

— Спасителната армия прави за нас каквото може. Все ще се намери, мисля.

Чарли измъкна портфейла си.

— Предполагам, че не сте твърде добре с парите. Искам да ви дам малко нещо, да свържете двата края, докато си намерите работа.

— Все ще ни потрябва — каза по-възрастният и се усмихна любезно. — Спасителната армия малко дава освен квартира и храна.

Чарли им подаде петстотин франка.

— Дайте ги на малкия. Пестелив е като селянин, пък и такъв си е. Кървава пот му потича, щом види, че ще трябва да харчи пари. С пет франка изкарва по-дълго от която и да е баба на света.

Четиримата заедно напуснаха кафенето и се ръкуваха за сбогуване. Двамата мъже се бяха отърсили от свенливостта си по време на единия час, прекаран вътре, но сега, щом застанаха отново на улицата, пак ги обзе предишното им притеснение. Сякаш изведнъж се сгушиха, като че ли искаха колкото може по-малко да бият на очи, затова започнаха да се оглеждат страхливо наляво и надясно, сякаш ги беше страх да не ги нападне някой внезапно. Двамата тръгнаха рамо до рамо, с приведени глави — още веднъж се обърнаха назад и изчезнаха зад първия ъгъл.

— Може и да е само предразсъдък от моя страна — каза Чарли, — но право да си кажа, не се чувствувах твърде спокойно пред тези хора.