Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— На това място му викат Лас пастурас дел сиело — обясни шофьорът. — Тука отглеждат много хубави зеленчуци… а малините и другите плодове най-рано тука стават. Името, дето ви го казах, значи Небесните пасбища.
Туристите продължаваха да гледат долината. Преуспелият се прокашля и каза с глас на пророк:
— Ако правилно виждам бъдещето, то е такова: един ден в тази долина ще се издигнат големи къщи, каменни къщи с паркове, игрища за голф, с портали и огради от ковано желязо. В тях ще живеят богаташи — хора, на които е омръзнало да се мъчат в града, хора, които са взели своето, и търсят някое спокойно място да си гледат живота. Да имам достатъчно пари, ще купя цялата долина. Ще я купя и един ден ще я разпродавам малко по малко. — Той млъкна и направи движение, сякаш да вземе в ръка долината. — Да… и нека бог ми е свидетел, аз самият ще дойда да живея тук.
— Ш-шт! — смушка го жена му.
Той се огледа виновно и видя, че никой не го слушаше.
Теменужената сянка на хълма пълзеше напред към средата на долината; някъде долу изквича прасе. Младоженецът откъсна поглед от равнината и се усмихна с откровение на жена си, която му отвърна също с усмивка, само че укорна. Неговата усмивка казваше: „Само си го помислих. Толкова хубаво би било… но е невъзможно, разбира се.“ А нейната отговори: „Естествено, че е невъзможно. Трябва да мислиш за кариерата си, всички наши приятели очакват да станем нещо. Трябва да си създадеш такова име, че да се гордея с тебе. Нямаш право да бягаш от отговорност и да се погребеш в такъв затънтен край. Все пак би било хубаво.“ Усмивките им се разсеяха, но останаха в очите им.
Младият свещеник се отдели от групата и се уедини. Произнесе шепнешком молитва, но работата го беше научила да се моли за едно, а да мисли за друго. „В тази долина би могло да има една черквица — мислеше той. — Тук няма беднотия, няма миазми, няма неразбории. Енориашите ми ще си изповядат греховцете, от които и помен не остава след покаянието и някоя и друга молитва към светата Дева. Колко е спокойно тук; няма да ги има гадостите и развихрените страсти, които да ме карат да съжалявам, да се двоумя или да се срамувам. Хората от тези къщи ще ме заобичат. Ще ми викат «отец» и аз ще бъда благ и справедлив с тях. — Той се намръщи и прогони тези мисли. — Не, аз не съм добър свещеник. Ще се самобичувам, като отида сред беднотията с нейните миазми и кавги. Нямам право да бягам от трагедиите, които са божие дело. А на такова място може да си отдъхна, когато умра.“
Старецът съзерцаваше долината с трескавите си очи, а тишината шумолеше в глухите му уши като ветрец в кипарисови клони. Отвъдните хълмове само му се мержелееха, но той добре различаваше златистите отблясъци и виолетовия здрач. Нещо взе да го дави и очите му се наляха със сълзи. Той се плесна безпомощно по бедрата. „Никога не съм имал време да мисля. Все неприятности и главоболия, как да мислиш? Ако мога да поживея малко тук… о, тогава ще премисля всичко, което съм преживял, и може да излезе нещо, нещо завършено и смислено, а сега е такъв хаос, такава бъркотия. Тука нищо няма да ме безпокои и ще мога да мисля.“
Шофьорът пусна угарката си на пътя и я стъпка.
— Хайде, народе — прикани ги той. — Трябва да движиме.
После им помогна да се качат и затвори вратите след тях, но туристите се залепиха на прозорците и продължиха да се взират в Небесните пасбища, над които сега въздухът синееше като езеро, а под него тънеха в тишина фермите.
— Да ви кажа, все си мисля колко е добре да си има човек едно местенце тука — обади се шофьорът. — Па да си гледа крава, няколко прасета, може и едно-две кучета. С такава фермица гладен няма да останеш. — Той запали мотора, който изрева за миг и после се укроти. — Може и да ви се види смешно, ама аз умирам да гледам долината оттука и да си мисля колко спокойно и лесно може да си живее човек в нея.
Шофьорът превключи скоростния лост и автобусът полетя към дългата Кармелска долина, към слънцето, което потъваше в океана в края на долината.
За „Гроздовете на гнева“
Стайнбек започва да пише романа „Гроздовете на гнева“ през 1937 г. На следната година е готов първият вариант с условното заглавие „Аферата Летъсбърг“ (L’Affaire Lettucebourg) или още „Оклахома“. Ръкописът обхваща около 200 машинописни страници, но очевидно това не е проектираното от автора платно, има подчертано сатиричен характер и впоследствие той го унищожава. В редица писма от това време споделя, че книгата „върви трудно“, че иска да я „изпипа“. Чак през есента на 1938 г. завършва втория вариант със заглавие „Гроздовете на гнева“ („The Grapes of Wrath“). То е заето от един стих на известния „Боен химн на републиката“ („Battle Hymn of the Republic“) от поетесата Джулия Уорд Хоу (1819–1910), написан, след като през декември 1861 г. тя посещава позициите на северните войски в Гражданската война между Севера и Юга (1861–1865). Стихотворението се публикува през февруари 1862 г. и веднага се запява по мелодията на „Трупът на Джон Браун“. Ето и началните стихове на химна: