Рейн-Сан: Заложник на съдбата
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Рейн-Сан: Заложник на съдбата». Краткое содержание книги:
Когато легендарният ветеран от службите за секретни операции полковник Скот Хортън го открива в Токио, Рейн не може да откаже предложението: няколко милиона долара за „естествената“ смърт на три свръхпрочути личности, които всеки момент могат да извършат преврат в Америка. Но противникът в тази операция е прекалено силен дори за Рейн. Нужен му е екип от надеждни наемници: старият му приятел Докс, Бен Тревън, секретен агент с противоречиви мотиви и лоялност, и Ларисън, човек винаги с пръст на спусъка.
От сенчестите задни улички на Токио и Виена до мамещия блясък на Лос Анджелис и Лас Вегас, тези четирима самотни вълкодава ще трябва да се спасят от президентски ударни отряди, тайни затвори на ЦРУ и национални институции за сигурност.
Ала първо ще трябва да се спасят един от друг…
— Но това е нелепо! Вие представяте жените като деца. Смятате, че не можем да вземаме самостоятелни решения, така ли? Това е изключително унизително!
— Унизително ли! По дяволите, ще ми се някой да ме беше унизил така!
— Едва ли. Всъщност ви харесва да го пазите за себе си, защото така се чувствате могъщи.
На лицето му се изписа озадачено изражение.
— Не мисля така.
— Аз пък мисля! Казвате, че баща ми ви е направил нещо, нещо толкова ужасно, че това според вас оправдава отвличането и заплашването на дъщеря му, така ли? Готови сте да извършите всичко това, но не и да ми обясните защо?!
„Страхотна актриса“ — помислих си. Зачаках да видя реакцията на Докс.
— Ние свършихме известна работа за баща ти — каза той. — Не такава работа, за каквато бих разговарял с тебе. И после, за да скрие, че сме свършили работата, той прати хора да свършат същата работа и с нас. Разбираш ли? Наистина ли искаш да чуеш още?
— Да — заяви Кей. — Искам. И не бива да ви е страх да ми кажете.
— Е, не става…
— … дума за страх — довърших аз. — Както спомена Докс, колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. И за баща ти.
Тя го погледна.
— Докс ли се казвате?
— Вече ти обясних — продължих аз. — Баща ти знае кои сме. Не пазим самоличността си в тайна от тебе.
— Тогава как се казвате вие? — попита момичето.
Наистина й сечеше умът. Правеше всичко възможно да събере информация, която в някой момент можеше да е оперативно полезна. И освен това установяваше връзка, представяше се като човек и караше похитителите си да се чувстват хора, което само по себе си можеше да й даде тактически възможности или най-малкото емоционално да ни затрудни да й причиним зло.
— Можеш да ме наричаш Рейн — отвърнах. — Но стига въпроси. Уморени сме, по-късно ще имаме предостатъчно време да си поговорим, ако искаш.
Докс сякаш понечи да възрази, но се отказа. Малко се безпокоях за Кей. Тя притежаваше способности на роден следовател — интелигентна, привлекателна, незаплашителна и любопитна — под прикритието на искрен интерес. Отговорите на Докс бяха предпазливи, ала се чудех как ще се държи в мое отсъствие. Той явно искаше нашата пленница да го харесва. Отчасти, за да й създаде комфорт, отчасти, за да успокои собствените си угризения, и отчасти, защото в края на краищата тя беше хубавица и моят партньор просто не можеше да се сдържи.
Залепихме с изолирбанд едната китка на Кей за страничната пречка на леглото и прекарахме няколко часа в тишина. Докс я наблюдаваше, докато аз подремвах на пода. Събуди ме почукване.
Двамата с партньора ми извадихме пистолетите си и се приближихме до вратата.
— Да? — попитах.
— Ние сме — чух да отвръща Ларисън.
По-рано бях залепил парче изолирбанд върху шпионката, за да не позволя някой от отсрещната страна да разбере по затъмняването на стъклото, че отвътре гледат през нея. Доближих лицето си и отлепих лепенката. Ларисън и Тревън, както и се предполагаше.
Отместих скрина, пуснах ги да влязат и пак спуснах резето зад тях.
— Имаше ли проблеми?
Тревън поклати глава.
— Не. Отървахме се от ония типове, отървахме се от вана, без проблеми.
Дори да се зачуди за какви типове говори той, Кей не зададе никакви въпроси.
— Добре, щом всичко е наред, време е да се обадим на Хортън — казах аз.
Ларисън погледна Кей и се усмихна.
— Да, време е.
22.
Мина много време, докато Ларисън се почувства готов да позвъни на Хорт. Не знаеше как са ги проследили във Вашингтон — сателит, охранителни камери, безпилотен самолет или нещо друго — и трябваше да е сигурен, че няма да се случи отново. Затова засили и без това строгите си мерки, прекарвайки часове наред в автобуси, таксита, молове и в метрото, в опит не само да разкрие евентуалните си преследвачи, но и да скрие движенията си от евентуални разположени по-далеч наблюдатели.
Слава богу, беше успял да убеди другите, че единственият им правилен ход е да вземат Кей за заложница. Това бе вярно, естествено, но той имаше собствени, допълнителни мотиви да иска да използват Кей срещу Хорт: стойността на заплахата му да разпространи записите с изтезанията падаше.
Ларисън отдавна разбираше, че политическият елит на Америка държи на антитерористичните практики, като изчезвания, изтезания, удари с безпилотни самолети и нашествия, защото перверзно се облагодетелстваше от терора, неизбежно произтичащ от тези практики. Те не бяха отговор на заплахата, а по-скоро причина за нея, и такава бе и целта. Изплашеното население се поддаваше на контрол. Безкрайната война и пускащите метастази мерки за сигурност носеха огромни печалби на корпорациите, на които служеха политиците. В този смисъл евентуалното разпространяване на видеозаписи, на които американски военнослужещи изтезават крещящи мюсюлмански пленници, представляваше по-скоро обещание, отколкото заплаха, поне от гледна точка на американския елит.