Звездни дневници
- Автор: Лем Станіслав
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-954-529-623-9
- Переводчик: Светлана Петрова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Звездни дневници». Краткое содержание книги:
„Звездни дневници“ на гениалния полски фантаст Станислав Лем представляват цикъл от разкази, които са толкова хомогенни, че често се определят от критиката като роман. Пътешествията на неуморимия Ийон Тихи не са номерирани в никаква последователност, защото, както обяснява авторът чрез своя герой, едни пътешествия се извършват в пространството, други във времето — винаги можеш да се върнеш назад, където още не е имало пътешествие и тогава първото би станало второ. Нито едно от произведенията на Лем не е писано толкова дълго време. Първите пътешествия от „Звездни дневници“ датират от началото на петдесетте години на миналия век, а последното излиза през 1996-а, тоест с интервал от над четиридесет години. През това време в света и на Земята всичко се е променило, единствено авторът на дневниците, неуморимият Ийон Тихи, си е останал същият. Нищо не знаем за неговия семеен живот; ако се отбива вкъщи (на Земята), то е само за да тръгне скоро пак из Вселените, ако има биография, тя е частична, при това чудесен материал за анекдоти. Когато пътешестваме с Тихи, забравяме страха, който може да буди чуждият нам Космос — прочутият космически пътешественик навсякъде се чувства у дома си, нищо не може да го извади от равновесие, а чувството за хумор, увереността в себе си и непобедимият практицизъм побеждават всички препятствия.
Всички имаха опашки, завършващи с космат пискюл, прикриващ солиден юмрук; опашките бяха най-често прехвърлени небрежно през рамо, доколкото така може да се нарече топчестата изпъкналост, обрамчена с големи брадавици; кожата в средата й беше бяла като мляко и от време на време по нея се появяваха някакви цветни знаци — в един момент разбрах, че освен гласно, те комуникират и чрез различни надписи и съкращения на телесния си екран. Помъчих се да им преброя поне краката: имаха най-малко по два, но видях двама триноги и един петног; все пак ми се стори, че тези с повечето крака се движеха по-непохватно. Обиколиха цялата зала, огледаха от немай-къде монасите, наведени над машините и работещи с безподобно усърдие; накрая един по-висок от другите контрольор с огромна оранжева периферия на карантийката, която се надуваше и просветваше, като говореше, нареди на ниския двукрак с къса опашчица, явно писарушка, да провери килероидите. Писаха там нещо, измерваха, без да говорят с работниците монаси, и вече на тръгване зеленикавият триног забеляза моето присъствие; подръпна ме за едно воланче, та аз за всеки случай тихо измучах.
— А-а, това е оня дърт гварндлист, на осемнайсет, оставете го! — нареди високият и засия, а дребният отвърна припряно:
— Слушам, ваша Цялост!
Осветиха и всички ъгли на трапезарията с апарат, подобен на фенерче, но никой не отиде при кладенеца. Проверката все повече ми изглеждаше като небрежно отбиване на номера. Понеже след десетина минути вече ги нямаше, машините бяха избутани в ъгъла, монахините почнаха да изтеглят сандъците, изстискваха мокрите си раса, простираха ги на въженце да изсъхнат, братята от библиотеката се затюхкаха, че единият от сандъците е пропуснал вода, та веднага трябваше да сложат между всички страници на старопечатните книги попивателни, а игуменът, тоест отецът робот, впрочем и аз вече не знаех как и какво да мисля за него, ме успокои, че слава на Бога, всичко е свършило добре, но за в бъдеще да внимавам и ми показа един учебник по история, който бях изтървал в суматохата. По време на проверката беше седял връз него.
— Значи притежаването на книги е забранено? — попитах.
— Зависи за кого! — отвърна игуменът. — За нас да. Особено пък такива! Ние минаваме за стари машини, още от времето на Първата биотична революция; търпят ни, впрочем, като всички, които слизат в катакомбите, защото такъв е обичаят, неофициален впрочем, от управлението на Граубон.
— А какво е „гварндлист“?
Игуменът някак се смути.
— Това е привърженик на Бгиз Гварндъл, управлявал е преди деветдесет години. Малко ми е неудобно… този клетник се беше скрил при нас, прибрахме го, винаги седеше в тоя ъгъл там и се правеше на побъркан; така не подлежеше на отговорност и можеше да говори каквото иска… преди месец нареди да го замразим, за да дочака „по-добри времена“… та си помислих, че, ако се наложи… можем да ви направим на него… исках да ви предупредя, но не остана време. Не допусках, че контролът ще мине тъкмо днес, не са редовни, а напоследък дори по-скоро рядко минават…
Нищичко не разбрах. Впрочем тепърва ме чакаха притеснения, защото лепилото, което бяха употребили отците деструктивисти, за да ме направят на оногова гварндлист, беше страшно яко и имах чувството, че ми изтръгват разните волани, пипала и балони с живо месо; плувнах в пот, охках и пъшках, докато най-сетне, успял някак да си върна човешкия облик, отидох да си почина. Игуменът намекваше по-късно, че можело да ме променят и физически, обратимо, то се знае, но когато ми показаха на гравюра как бих изглеждал, предпочетох риска да бъда нецензуриран: предписаните от закона форми ми изглеждаха не само чудовищни, но и неудобни, например беше невъзможно в този вид да лягам да спя, би се наложило да се обеся да спя.
Понеже легнах да спя късно, не бях си още отпочинал, когато моят млад опекун ме събуди сутринта със закуска в килията; вече разбирах по-добре колко е голямо гостоприемството им, защото самите отци не ядяха нищо, колкото до пиенето на вода, вероятно имаха акумулаторни батерии и им трябваше дестилирана, но и от нея им стигаха по няколко капки за целия ден, а за да утолят моята жажда й глад, ще да им се е налагало да ходят в мебелната гора. Този път получих прилично сготвен подлакътник; казвам прилично не защото наистина беше вкусен, но вече бях наясно с всички обстоятелства около кулинарните действия.