Опасна дарба или поредният Фауст

Скрита в тесния коридор, водещ към дневната, гувернантката наблюдаваше как Бисе и Бел разговарят. Бисе бе стигнала толкова далеч през няколкото седмици, откакто бяха пристигнали. Тя знаеше толкова много. И в същото време изобщо не осъзнаваше какво знае. Сега се бе фокусирала върху белега, външното изражение на отчаяното сърце, копнеещо да бъде продадено на мрака, което чак прогаря кожата отгоре. Скоро щеше да научи това. Щеше да разбере какво е направила сестра й и защо Кристиан вече няма белег. Гувернантката наблюдаваше, неподвижна като стената, с тази разлика, че стените потрепваха от капещия восък и светлината от свещите, която танцуваше гротескно около нея. Не е важно какво знае Бисе за белега, помисли си гувернантката. Скоро и на нея ще й се наложи да избира. Скоро и тя ще трябва да направи същото, като останалите. Но как да е сигурна? През последните нощи Виктория идваше при мадам Вилрой и разказваше какво бе научила за прогреса на Бисе, Големия прогрес. Гувернантката прокара пръсти по бузата си, преценявайки какво може да излезе от това ново нещастие. Да, нещо трябва да бъде направено. Нещо трябва да бъде направено на всяка цена.

Но не тази вечер. Тази вечер децата ще научат важен урок. Тази вечер Бел ще разбере какво е любовта. Ще научи какво да прави с привързаността си. Да не я излага на показ като някоя дрънкулка. Ще научи, че любовта те кара да загубиш контрол и че контролът е по-важен от моментното увлечение. Че любовта избледнява, а контролът остава и се увеличава с времето, подсилен от властта, зависимостта и живота, пълен с тайни. Тази вечер Виктория ще разбере, че верността се награждава и че успехът се печели с много труд, но това важи само за бедните. Довечера Бисе ще се научи да не възлага надежди на сестра си, защото тя не го заслужава.

Мадам Вилрой изхвърча от стаята със скоростта на вятъра, но абсолютно безшумно. Изчезна като светкавица и миг по-късно беше отвън. Токчетата й чаткаха по паважа, палтото й се развяваше елегантно подире й, под ръка стискаше стилна шапка. Скоро се озова на Парк авеню, не далеч от дома на Гудман-Браун. Не бяха минали и две минути, откакто вървеше в квартала, когато чу познат глас.

— Никола! Колко се радвам да те видя!

Мадам Вилрой се обърна и се усмихна на Чарлз Гудман-Браун, който бе стъпил с единия крак на тротоара, а с другия — в бентлито си.

— Чарлз, как си?

— Чудесно, чудесно. Накъде си се запътила? Да те откарам?

В колата Чарлз се облегна назад, стегна възела на вратовръзката си и изпрати на мадам Вилрой широка, топла усмивка.

— Каква приятна изненада да те срещна тук, Никола. Томас, ще ме убие, ако разбере, че съм ти казал, но той много се вълнува за гостуването у вас довечера.