Опасна дарба или поредният Фауст

— Хей, остави го на мира.

— Той не е човек, Кристиан — отвърна Вилрой. Сетне добави тихо, почти на себе си: — Вече не е — тя изгледа Кристиан от главата до петите и рече: — Не бъди толкова мекушав.

Бъди се разплака, когато мадам Вилрой изви ухото му, за да провери дали не се е притъпило твърде много усещането му за болка. Кристиан си повтори наум думите й: Вече не е.

— Как мина мачът? — попита тя.

— Чудесно. Спечелихме.

— Ние?

— Марлоу. Отборът по баскетбол.

— А ти спечели ли?

— Моля?

— Не си направил нищо необичайно.

— Не се наложи, защото победата ни беше в кърпа вързана! И без това бяхме много по-добри от тях! Нямаше нужда да крада от противниците.

— А от останалите от Марлоу?

— Останалите… та ние сме на една страна! Ако открадна от тях, може и да загубим.

— Ти не си част от отбора, Кристиан. Ти си лидер. Истинският лидер не принадлежи на отбора. Отборът принадлежи на него.

— И затова трябваше да направя така, че да загубим?

— Всъщност ти загуби. Загуби от Конър.

Кристиан въздъхна и седна на ръба на камерата. Зачуди се защо мадам Вилрой толкова се тревожи дали ще спечели, или загуби. Тя какво печели? Представяше нещата така, сякаш се грижи единствено за него, сякаш самата тя няма нищо общо.

— Какво искаш? — кресна й Кристиан. Никой не можеше да отговори на този въпрос. Какво искаше тя? Защо ги бе осиновила? Защо им бе подарила уменията? Защо ги принуждаваше да вършат подобни неща? Понякога Кристиан си мислеше, че просто изпитва някакво перверзно удоволствие. Може би те бяха за нея някакъв амбициозен експеримент. Може би й харесваше да ги измъчва. А може би те бяха нейната награда. Може би в бъдещето им има нещо, заради което усилията си заслужават. А може би тя преследва нещо съвсем различно.

Кристиан се облегна на една ръка и я изгледа право в очите, без да обръща внимание на блясъка в гневното й ляво око.

Тя заговори с равен глас:

— Искам да си починеш и да помислиш добре върху това, което ти казах… Върху това какво означава да спечелиш наистина. Мисли, докато накрая проумееш… Да, точно това ти е нужно. Малко време насаме… за да помислиш.

Мадам Вилрой кимна едва забележимо. Ръката на Кристиан се плъзна и той цопна във водата. Преди да успее да надигне глава, капакът се затвори със силен трясък. Кристиан натисна с ръце, за да го отвори, но нещо го притискаше отгоре. Опита отново. Нищо. Почувства лека паника, примесена с объркване. Беше запечатан в ковчега, умът му се люшкаше от страха и гнева до мисълта какво означава да спечелиш наистина.