Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Казах ти, че клиентите го имаха за смахнат чудак, побъркал се леко от четене. Навсякъде по нашите земи простолюдието такова мнение има — който много чете, не може да не чалдиса. Учените, дето са учени — и те си губят акъла. Един, къде седне, шапката си забравя, друг отнесено приказва и две думи не можеш му разбра, трети знае всичко за безполезните буболечки примерно, но я му дай едно агне — от глад ще умре до него, но ни знае как да го заколи, ни да го одере, че да си спаси живота. И според мен, прави са хората от своята гледна точка. Светът край тях ги хванал за гушата и не им дава очи да отместят. Какво ти четене, какви ти други светове! Ако някой си е надвил над харчлъка, пак бива да разлисти книга. Ама затъне ли сиромах в четене, спукана му е работата. Едно, че светът ще го смачка, и второ — дъската му ще се разхлопа. И колкото по̀ си пълни главата с книги, толкоз повече потребното забравя…

Та така мислеха и за дядо Аргирис. Не си гледа работата за̀света, а току спусне кепенците — в библиотеката търчи. Кафенето зарязал — за Велика Гърция се уловил. Абе, човек, събери пари, на заем вземи, ако трябва — ремонтирай си заведението. Тезгях поне да ти сложат, вода да вкарат вътре, нови маси да купиш. Лед да ти докарват и студена лимонада да държиш, с питиета да се снабдиш, мезенца да предлагаш. Ама не — най-лесното избрал Аргирис Киру. Нищо да не прави, за онова, дето го няма, да разправя.

Но макар кафенето да бе мизерно, посетители идваха и дълго се заседяваха. Трийсетина души се въртяха, горе-долу едни и същи. Неколцина комшии, хамали от пристанището, дърводелци от сухия док. И други хора имаше. И не толкова прочутото кафе на Аргирис Киру да пият, колкото табла и карти да играят. Това май бе единственото забавление на подобни хора. Ако не бяха пияници, разбира се. И в Пазарджик беше същото. Който е айляк11, по-рано дойде и седне, който е зает — след работа се появи. Час да е, но ще поиграе. По къщите си не ходеха, това нещо главно в кафенетата се вършеше. Праскат картите, тракат с пуловете — дразнят се, радват се, препират се гръмогласно. Поразмърдат си душиците. Ама на пари не играеха. Дребни залози правеха. Кафенце, локумче, бяло сладко и тем подобни. Черпят се играчите след всеки тур, носи дядо Аргирис на поднос наградите, а загубилият плаща. И така значи става алъш-веришът на кафенето.

Това бяха неговите слушатели. Дебне той да свърши някоя игра, да се поразговорят хората за друго и като се намеси, кара-вара, до своята приказка стигне — я за Византия, я за бъдеща Велика Гърция. А почне ли веднъж, разпени се, размаха ръце насред кафенето, събере погледите на всички. Нещо като допълнителна програма бяха неговите изпълнения. Случваше се от немай-къде да го попитат нещо, да се усъмнят, нарочно да го подкачат, а дядо Аргирис това и чака. Но неговите теми дълги и широки — нямат търпение да го изслушат докрай. Подловят си пак играта, броят примерно наум точките на сантасето, а над главите им кафеджията дъдне като радиоточка. Докато някой не подвикне: