Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Исках само да отбележа колко лек ми беше багажът, като влязох в Академията на дядо Аргирис. После пък само неговите лекции съм слушал. Мъча се да си представя сега какво щеше да стане, ако допуснеха скромния кафеджия до някой конгрес на византолозите. Ако му позволяха там слово да произнесе. Щяха ли да се смаят учените с белите бради, с многотомните трудове? Или щяха да рекат: „Махнете тоз лаик! Къде му е цензът? Къде са му публикациите?“ Вярно, ценз и публикации дядо Аргирис нямаше и в тоя пункт съдбата много бе виновна. Забравила формалностите, само на съдържанието наблегнала. А без формалности нищо не става на света. Иначе Аргирис Киру можеше да заеме най-високите катедри по Византия в кой да е университет. В Сорбоната, ако щеш, в Кеймбридж — ако предпочиташ. И не знам щяха ли да мърморят колегите му професори за някакви увлечения, но сигурен съм — младежта щеше да го слуша със зяпнала уста. И не само заради неговото любознание и сладкодумие, ами защото разправяше историята по много особен начин.

Не чакай аз да ти възпроизвеждам тия негови лекции. Ако ме биваше, нямаше с теб да си губя времето, а щях да седна на задника си вкъщи и тритомна история на Византия да напиша. Само че не мога да повторя стареца, а и той самият рядко се повтаряше.

Аргирис Киру знаеше като „Отче наш“ цялата хронология на византийската държава — от Константин Велики до Константин Палеолог. Как всеки император се качил на трона, какви войни е водил, кого е победил и какво е загубил, що е вършел във вътрешното управление, пилял ли е златото на хазната или е трупал номизми, какви интриги е забърквал, как са свършили земните му дни и кой го е наследил. И така поред деветдесет василевса за 1122 години. Втора нишка, неотделима от светската власт, бе историята на православната църква, защото ни Византия, ни православие са мислими едно без друго. Та и патриарсите можеше да изреди дядо Аргирис човек по човек. С какви духовни подвизи или калпазанлъци са се славели, кои църковни събори са свиквали, с коя ерес са се надборвали, ежбите им с папата, сръдните им, помиряванията им, докато окончателно развалили калимерата. И много още подробности за манастири, черкви и словопрения.

Ще кажеш — какво повече? Че това трябва да е пълната история на Византия. А-а, не е така, не се задоволяваше Аргирис Киру с реченото до тук. То му беше единствено основата, задължителният фон на истинските герои. Съвсем друго бе главното негово ястие, а датите, едрите събития бяха само блюдото, на което ни го поднасяше.