Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Стана дума, че дядо Аргирис беше отстъпчив и незлобив до крайност. Молбата бе едничкото му възражение, ако някой го настъпеше по мазола. Покрива над главата си и единственото свое препитание бе готов да хариже, без дори да се оплаче на мировия съдия или поне да провери верен ли е нотариалният акт на Пазаити.

Но заговореше ли за варварите и Византия, по-горещ ставаше от огъня. Веждите му щръкваха, по розовото носле избиваха морави жилки, навлажнените му от слюнка устни се разтреперваха. Ни едно злодеяние варварско не беше забравил той. Сълзи се лееха от очите му, като разправяше за превземането на Солун от франките. За изтърбушените жители, чиито трупове оставили да се разлагат по улиците, защото вонята на тлен била най-любима на западните рицари — по собственото им уверение. За поруганието на храма „Свети Димитър Чудотворец“, където варварски графове и барони ходели да облекчат ненаситното си черво. За масово отрязаните носове на останалите живи гърци, за да се различават от европейците. За поголовното изнасилване на всичко женско — от деца до старици — в олтарите на черквите… Какво най-ужасно зло няма да сторят хора, питаше през плач дядо Аргирис, които са препълнили сърцето си с такава злоба към гърците, каквато не е имала и библейската змия, врагът на човешкия род?

И в отговор на тоя вопъл той начеваше да разказва за разграбването на Константинопол от кръстоносците. Столетия са минали оттогаз, много войни са се водили и много диващини са се извършили, но като слушах Аргирис Киру, второ подобно варварство накуп не се е случвало, откакто латинците са опустошили столицата на Вселената. И при това с благословията на папата, на Инокентий III, допълваше старецът. Специални думички на латински е измислил той, за да оправдае латинските грабители. Praedo sanctus, свети хищници ги е нарекъл, сякаш княжеска титла им е давал.