Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)

Казах ти — много уважавам тоя орлов народ. И никого не искам да докачам, но ми идва наум един лаф, навремето често се търкаляше като пословица. Албански реотан, кажат за някого. За човек, дето късно се сеща, тутка се, бавно загрява. Ако се вслушаш в балканските поговорки и пословици, всеки е рекъл за другите къде-къде по-обидни приказки. Наблюдавал, забелязвал, умножил всичко трижди и клъвнал съседа си. Така че „албански реотан“ не е нищо особено. Но ето — и тук нещо вярно излезе. Чак сега се сети Албания, че е велика. От един век балканците се бием, трепем се да докажем кой е по-голям, а албанецът си трае. Трае, трае, ама нозете му израсли, щръкнали изпод юргана. И сега от сръбския се кани да отреже едно парче в Косово, за македонския точи остра ножица, а като тропоса парчетиите — голям юрган ще стане, велик. Ще се топли под него Велика Албания, а на другите ако ще задниците да мръзнат.

Само че не знам какво ще се случи. Докато си приказваме двамата, така може вкупом да раздърпаме всичките си юргани, че пух и перушина до небето да вдигнем. Да не дава Господ! Защото голи ще застанем тогава пред света и освен една заплювка, нищо друго няма да заслужаваме…

Виждаш — върнах се там, откъдето почнах. В Косово. Мислех си, че като ти разкажа за дядо Аргирис и неговата Велика Гърция, ще проумея нещо за балканските вражди. Но признавам — все на едно място стоя и тъпча. Какво — историята ли да си забравим? От кого да се поучим? Кой да ни вразуми?

Споменах ти Парашкевов. Не мисли, че с него говорехме само как са обрали банката и какво е правил в затвора. За много неща приказвахме. Пуши си цигарата той и спокойничко разправя какво е видял, какви хора е срещал, какво си е мислил за това и онова. Но ако искаше човек бързо да го ядоса, достатъчно бе да каже нещо за Крум Костадинов.

Тоя човек му беше или съученик, или далечен роднина, а може би и двете едновременно. Отдавна се знаеха значи и стара неприязън е имало помежду им. Крум Костадинов бе запасен офицер, но в строя не служил, конски доктор бил в някакъв кавалерийски полк. А като свалил мундира, захвърлил с него и ветеринарството. Напълно се бе отдал на патриотизма, даже някой лев добавяше от него към пенсията. С изгладен сив костюм, с черна риза, закопчана догоре, слаб, дълъг, прав, сякаш точилка е глътнал — щом има тържество, на първа линия той стърчи.

А много тържества се устройваха тогава на патриотична основа. И сега май е същото. Годишнини от раждания и гибел на юнаци-българи, дати на въстания и битки, на договори и поражения, че ден на будителя, на независимостта, на Съединението и прочие. По читалища ги правеха, градски, общоучилищни и за да са сигурни, че ще има публика, нас, учениците, задължително ни мъкнеха час по-рано. Програмки подреждаха за тия тържества — песни, стихотворения декламират и, разбира се, речи се държат. И говори кой говори, но Крум Костадинов обезателно ще произнесе слово.