Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)
- Автор: Кирков Димитър
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Захари Стоянов“
- ISBN: 954-8047-92-6
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Балкански грешник (Разказите на един авантюрист)». Краткое содержание книги:
— Стига бе, бай Аргирис! Сбърках! Янис пак ме прецака!
Не мисли обаче, че клиентите бяха съвсем равнодушни към неговите речи. Ще кажеш, че си противореча, но хората хем за откачалка го имаха, хем респект изпитваха към знанията му. Вярно, непотребни знания, от една страна, но от друга — не може да отречеш, че главата му е пълна. И не пренебрежение показваха те, ами как да река — снизходителна симпатия някаква. И онова, дето слушаха години от него, също оставяше следа. Едно стигнало до ухото, друго — в мозъчна гънка попаднало, а трето и в сърцето коренче пуснало. Защото не можеше чистото и пламенно родолюбие на Аргирис Киру да не досегне сърцето. Макар рядко да ставаше…
Спомням си сега една зимна вечер във „Византия“. Морето извън пристанището бушуваше, черен дъжд коси дървета и сгради, сякаш милион дяволи шибаха с опашките си Пирея. Притъмня, хората бяха свършили игрите, но се колебаеха да тръгват в пороя. И изведнъж токът угасна. Дядо Аргирис запали фенер и в мъждивата светлина примъкна насред кафенето големия мангал. Засвяткаха въглените, а посетителите потътрузиха столове към благата топлинка.
— Ей, момчета — рече кафеджията, когато всички се настаниха, — вчера ми донесоха критско винце. Цяла дамаджанка. Дайте да го опитаме. Зоичка, помогни, детето ми. Донес чашки за добрите приятели.
Десетина човека бяха изостаналите клиенти и когато всеки хвана чашата, един се обади:
— За твое здраве, чичо Аргирис! Да векуваш в това кафене! И ние покрай теб!
В сумрака виното изглеждаше черно като сянка и дъхаше на стафиди и кипарис. Вкусихме го и всеки един го похвали. Следях аз Зоя, седнала зад гърбовете на неколцина, и видях как гърлото й трепна от малката глътчица. Ех, вино да бях, да ме изпие! Но тя не ме и поглеждаше даже, заслушала се бе в гласовете на мъжете, че критското вино е най-добро на света. Как подбират гроздето разправяха те, в какви бъчви го слагат и прочие. А покрай виното заговориха и за острова. Прехласнал се бях в Зоица аз, защото в дрезгавината по-хубава ми се видеше от всякога, и не усетих кога дядо Аргирис се намеси и как бе докарал приказката до Критското въстание против турците. За неравни битки заразказва той, за храбри мъже и доблестни жени, за геройство и саможертви и докато говореше, мина с дамаджанката покрай мъжете, повторно напълни чашите. Но не седна, остана прав до мангала. Отдолу жаравата хвърляше кървав отблясък върху лицето му, като сребърна нимба светлееше бялата му коса, сякаш пламък от критските пожари бе донесъл сред нас мъченик и светец.
— Свободата е най-сладкото вино на гърка! — рече той и вдигна чашата. — Тя е нашият корен, стеблото и гроздът на лозата ни. Душата ми се радва, че съм грък и че гърци са моите братя! Заедно с вас, братя, и с всички гърци…
Дядо Аргирис млъкна, като че плач задави гърлото му, а хората го слушаха притихнали и чакаха да доизрече своята наздравица. Но той не продължи, преглътна и изведнъж запя с треперлив старчески глас:
— Хайде, братя! — весело ни подкани той и захвана отново песента, а заедно с него подеха три-четири гласа:
Но още не бяха завършили първия стих, и всички запяха след тях дружно и високо. Силните мъжки гласове потопиха сред себе си гласеца на дядото, отворих и аз уста да ги настигна, защото бях чувал песента. И ако не знаех началото на някоя дума, края й налучквах вярно — влях се в останалите леко и бързо като капка в поточе. Пееха мъжете от сърце, пееха единни и горещи, а над ниските тонове прозвънваха чистите Зоини звуци. Ах, как драго ми беше моят глас да върви до нейния! Ах, с какъв шемет ме понесе мелодията по извивките си! Горд бях, че съм грък в тоя миг, радвах се, че сред гърци живея, умилно до сълзи ми беше за всичко гръцко на света! А мракът наоколо ни притискаше по-близо един до друг и като усетих ръка на рамото си, разперих и аз ръце да прегърна своите съседи. Края на песента отсякохме като с нож и дядо Аргирис задъхано викна:
— За Велика Гърция, момчета!
— За Велика Гърция! — от все душа повторих аз с останалите и наведнъж глътнах гъстото критско вино.
Всички се изправихме на крака и като никой друг път се разцелувахме, все едно бяхме спечелили люта битка срещу вразите.