Паралелни лъжи
- Автор: Пирсон Ридли
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Унискорп
- ISBN: 978-954-330-193-5
- Переводчик: Ивайла Божанова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Паралелни лъжи». Краткое содержание книги:
Така или иначе с 11-годишната кариера на Тейлър като разследващ детектив е свършено.
Сега обаче той има шанс за реабилитация. Заедно с чаровната Нел Прийст двамата трябва да спрат пъкления план на Алварес. Случаят обаче е доста по-сложен и по-заплетен, отколкото си мислят първоначално.
Премръзналите му пръсти стискаха стоманеното стъпало на стълбата. Тайлър изчакваше влакът да намали скоростта, за да се фокусира по-добре върху релсите. Изминаха пет минути, десет, двайсет. Болката в пръстите му се обостряше и вече беше режеща, но въпреки това споменът за вида на Хари Уелс го възпираше да скочи.
Най-сетне влакът започна да се движи значително по-бавно, защото се изкачваше по възвишение. Скоростта намаля наполовина. Тайлър натъпка телефона си надълбоко в джоба, за да го опази. Насред нищото, където всъщност се намираше, ако си счупи крак, този телефон би бил единственият изход.
Преди да скочи, го връхлетяха рой мисли: за Нел и за желанието му да прекара повече време с нея; за дерайлиралия влак при Тер Хаут; за Хари Уелс. Тръсна глава и се хвърли към парапета около ъгъла; с левия крак и с лявата ръка се държеше здраво за стълбата, а останалата част от него висеше над пробягващите отдолу релси. Люлееше се на лявата си ръка като врата на пантата си, перпендикулярно на вагона, провесил се над мяркащите се пред очите му релси. Оттласна се от вагона, пръстите му едва докопаха онази дръжка и той се вкопчи в нея. Пусна лявата си ръка, отблъсна се с крак и се залюля към външната част на вагона. Сви краката си в коленете и се оттласна от вагона като плувец на старта за гръбно плуване. Туду-фшшш… Туду-фшшш…
Просна се на замръзналата земя и се затъркаля надолу по насипа. Търкаляше се, блъсна се в нещо твърдо, преметна се през бабуна, която разкъса кожата му.
Най-сетне спря. Всяка частица от тялото го болеше. Бързо се помоли на ум, пое си дъх и бавно започна да проверява болезнените места — стави и кости — да види кое е здраво и кое не. Всичко се движеше, болезнено, но се движеше.
Влакът се изниза покрай него — туду-фшшш, туду-фшшш…
Нямаше представа къде се намира, но знаеше къде отива.
22
— О, ти си фотографка — възкликна Алварес.
— По-скоро гладуващ артист. Всеки започва отнякъде.
При първото му идване не беше огледал обстановката в апартамента на Джилиан. Умората и тази потяща се чувствена жена, която отведе от една дискотека в четири часа сутринта, направо го довършиха. Но черно-белите снимки на нюйоркските бездомници, на подлезите, на шофьорите на таксита и на уличните търговци го удивиха. Тя очевидно имаше талант. Миниатюрният й апартамент беше наблъскан с книги с меки корици. Малкото на брой мебели, повечето взети назаем или изпросени, представляваха приятна за окото смесица от различни стилове и говореха за жена, която обича да съчетава съвременността с викторианската епоха. Джилиан се изненада, като го видя на вратата, но после се отнесе към него по-скоро с безразличие.
— Тръгна си, без да кажеш и дума. Помислих си… — Замълча и въобще не искаше да го погледне. Избута го навътре и заключи всичките четири ключалки. — Не знам какво правя — призна тя, разочарована от себе си. — Жена ти и децата ти… Когато за първи път се срещнахме в ресторанта, те съжалих. И след нощта, която прекарахме заедно, почувствах нещо различно, много различно. А сега? Не знам какво да мисля.
Тя се строполи на леглото, емоционално изтощена. Алварес стоеше в средата на стаята, на няколко крачки от нея. Беше се надявал да прехвръкне някаква искра, да се породи близост. А вместо това се обърка, дори се отчая. Почувства се неспособен да се справи с положението. Погледите им се срещнаха.
— Не очаквам да разбереш — промърмори той.
— Какво да разбера? Ние спахме заедно. Беше забавно, нали? Но, ако си се върнал за още…
— Не — прекъсна я той.
— Кой си ти? Какво става тук?
Той погледна към вратата; помисли да си тръгне. Знаеше, че именно така е редно да постъпи, но вместо това пристъпи и седна близо до нея.
— Убиха семейството ми. Казаха, че било катастрофа; а всъщност е било алчност и невежество. А после обвиниха жена ми.
— Ти ме излъга.
— Да — призна той, — за някои неща.
Помежду им се възцари дълга тишина.
— Какво става? — попита тя.
Разказа й за катастрофата и сподели убеждението си, че охраната на прелеза и всичките светлинни сигнали са били извън строя, а дежурният служител е бил принуден да мълчи.
— Когато изгубиш дете — продължи той мрачно, — когато изгубиш две, няма как да го обясниш на някого. Будиш се с това, живееш с това, може да умреш от това. Трябва ли да ме е срам, че не тъгувам така за жена ми? Тя ми липсва, да. Но някак си приемам загубата й, ала със загубата на децата не мога да се примиря.