Забравената градина

— Питам се — поде Нел, усещайки приятни иглички в затоплената си от огъня буза — дали като млад сте познавали Елайза Мейкпийс? Била е писателка, повереница на Лайнъс и Аделайн Монтраше.

Настана осезаемо дълго мълчание. Гласът на Уилям долетя приглушен от мустаците му:

— Всички познаваха Елайза Мейкпийс.

Нел си пое дъх. Най-сетне.

— Знаете ли какво се е случило с нея? — попита гостенката на един дъх. — Имам предвид… накрая. Как и къде е починала?

— Това не знам — поклати глава той.

В поведението на стареца отново се появи потайна сдържаност, предпазливост, която досега отсъстваше. Макар сърцето й да се изпълни с надежда поради вероятните причини за това, Нел съзнаваше, че трябва да действа внимателно. Не искаше той да се затвори в черупката си — не и сега.

— Ами за преди това, докато е живяла в „Блакхърст“? Можете ли да ми разкажете за тогава?

— Казах, че я познавам, но не съм имал повод да я опозная добре. Не бях добре дошъл в голямата къща. Онези там има какво да ви разкажат.

Нел настоя:

— Доколкото ми е известно, Елайза е била видяна за последен път в Лондон през 1913 година. Заедно с момиченце на име Айвъри Уокър, на четири години. Дъщерята на Роуз Монтраше. Сещате ли се за някаква причина, каквато и да било, Елайза да планира пътуване до Австралия с чуждо дете?

— Не.

— Имате ли представа защо семейство Монтраше може да са казвали на хората, че внучката им е мъртва, при положение, че тя си е била съвсем жива?

Тръстиката в гласа му се прекърши.

— Не.

— Значи, сте знаели, че Айвъри е жива, въпреки че се е говорело обратното?

Огънят изпука.

— Не го знам, понеже не е така. Детето почина от скарлатина.

— Да, знам, че навремето е било съобщено така. — Лицето на Нел пламтеше, в главата й блъскаха чукове. — Знам също, че това не е вярно.

— И откъде знаете?

— Защото аз съм това дете — дрезгаво отвърна Нел. — Пристигнах в Австралия четиригодишна. Елайза Мейкпийс ме качила на кораб, макар всички останали да ме смятали за мъртва, а, изглежда, никой не може да ми обясни защо.

Човек трудно можеше да разгадае изражението на Уилям. Старецът като че се накани да отговори, но не го стори.

Вместо това се изправи и изпъна ръце, а коремчето му щръкна напред.

— Изморен съм — каза хрипливо. — Време е да поемам към страната на сънищата. Робин? — провикна се той веднъж, а после още веднъж, по-силно: — Робин?

— Да, дядо? — показа се тя с кърпа за съдове в ръка. — Какво има?

— Отивам да си лягам — заяви той и тръгна по тесните стълби, които тръгваха в единия край на стаята и се извиваха към горния етаж.

— Не искаш ли още един чай? Толкова приятно си прекарвахме! — погледна тя объркано Нел.

Уилям потупа Робин по рамото, докато минаваше покрай нея.

— Залости на излизане, момичето ми. Не бива да пускаме мъглата вътре.

Робин се ококори смаяно, а Нел посегна към палтото си.

— Трябва да вървя.