Познай кой се върна

Спенсър усети, че всички я гледат. Тя събра сили да продължи.

— Ядосах се страшно много… и я блъснах. Тя падна върху едни камъни. Чу се ужасяващ хрущящ звук. — Една сълза се стече от ъгъла на окото й и се търкулна по бузата й. Тя тръсна глава. — Съжалявам, момичета. Трябваше да ви кажа. Но просто… Не си спомнях. А после бях страшно уплашена.

Когато вдигна поглед към тях, приятелките и я гледаха ужасено. Дори Уайлдън облегна глава назад, сякаш искаше да ги чуе. Стига да поискаха, можеха веднага да изхвърлят теорията за Иън през прозореца. Можеха да кажат на Уайлдън да спре колата и да накара Спенсър да повтори онова, което току-що бе казала. И нещата щяха да поемат в ужасяващо различна посока.

Първа Емили хвана Спенсър за ръката. След това Хана сложи своята отгоре и накрая Ариа постави своята върху Ханината. Спенсър си спомни как струпваха ръце върху онази снимка, която висеше в коридора на Али.

— Ние знаем, че не си била ти — прошепна Емили.

— Бил е Иън. В това има смисъл — упорито настоя Ариа, като погледна Спенсър в очите. Изглеждаше така, сякаш вярва на Спенсър изцяло и безусловно.

Стигнаха до улицата на Спенсър и Уайлдън сви по дългата алея, която водеше към къщата й. Родителите й още не се бяха прибрали и прозорците бяха тъмни.

— Искате ли да остана с вас, докато родителите й се приберат? — попита Уайлдън, докато момичетата излизаха от колата.

— Не, всичко е наред. — Спенсър погледна към останалите и внезапно изпита облекчение, че са тук.

Уайлдън излезе на заден ход от алеята, обърна в задънената уличка и си тръгна, като първо мина край старата къща на семейство Дилорентис, после край дома на семейство Вандерваал, грозна грамада с прилепен към сградата гараж. Изглежда, че и в къщата на Мона нямаше никой. Спенсър потрепери.

Погледът й бе привлечен от проблясване в задния двор. Тя протегна глава, пулсът й се ускори. Тръгна по калдъръма, който водеше към задния им двор, като влачеше ръце по каменната стена, опасваща имота им. Там, от другата страна на пътечката, край оградения с камъни басейн, бълбукащото джакузи, обширния двор и дори реформения хамбар, чак на другия край на имота, близо до мястото, където Али беше паднала, Спенсър забеляза две фигури, осветени само от лунната светлина. Те й напомниха за нещо.

Появи се вятър, който погъделичка гърба на Спенсър. Въпреки че не беше подходящият сезон, въздухът леко ухаеше на орлови нокти, точно както в онази ужасна нощ, преди четири години и половина. Изведнъж спомените й се завърнаха. Тя видя Али да пада върху камъните. Във въздуха се разнесе хрущене, гръмовно като църковни камбани. Когато Спенсър чу момичешкото въздъхване зад себе си, тя се обърна. Зад нея нямаше никой. Всъщност нямаше никой никъде. Извърна поглед обратно към Али. Али продължаваше да лежи край каменната стена, но очите й бяха отворени. След това се оттласна от земята и се изправи.