Познай кой се върна

Мелиса говореше с монотонен глас.

— Не ви казах истината за онази нощ — призна тя. — Двамата с Иън пихме и аз съм заспала. Когато се събудих, той не беше в стаята. После отново заспах, а когато се събудих, той беше при мен.

— Защо не ни разказа за това преди? — настоятелно попита бащата на Спенсър.

Мелиса поклати глава.

— На следващата сутрин заминах за Прага. Тогава още не знаех, че Али е изчезнала. Когато се върнах и всички бяха пощурели… ами, никога не съм смятала, че Иън е способен на нещо такова. — Тя заусуква подгъва на бледожълтата си блузка с качулка около пръста си. — През всичките тези години аз ги подозирах, че са имали връзка, но не вярвах, че е нещо сериозно. Дори не съм си и помисляла, че Алисън ще му отправя ултиматуми. — Както всички останали, Мелиса също бе научила мотивите на Иън. — Искам да кажа, та тя беше едва в седми клас.

Мелиса погледна към Уайлдън.

— Когато започнахте да задавате въпроси къде сме били двамата с Иън, взех да се питам дали пък не е трябвало да кажа нещо още преди години. Но все още не вярвам, че това е възможно. А тогава не казах, защото… защото ме беше страх да не загазя, тъй като съм скрила истината. А не можех да си го позволя. Какво щяха да си помислят хората за мен?

Лицето на сестра й се сгърчи. Спенсър полагаше огромни усилия да не зяпне от изумление. Бе виждала сестра си да плаче безброй пъти от разочарование, от яд, от гняв или заради това, че нещата не са станали по нейната. Но никога не я беше виждала да плаче от страх или срам.

Спенсър очакваше родителите и да отидат да утешат Мелиса. Но те си стояха изправени в другия край на стаята, с укорителни изражения на лицата. Тя се запита дали през цялото време двете с Мелиса не бяха имали едни и същи проблеми. Мелиса бе успяла да я накара да повярва, че може да впечатли родителите им почти без усилия, затова Спенсър никога не си бе помисляла, че Мелиса също страда.

Тя седна до сестра си и я прегърна през раменете.

— Всичко е наред — прошепна тя в ухото й. Мелиса вдигна глава за миг, погледна объркано Спенсър, после облегна глава на рамото й и заплака.

Уайлдън й подаде кърпичка и се изправи, като им благодари за съдействието по време на разследването, докато излизаше от къщата, телефонът иззвъня. Мисис Хейстингс бързо излезе в коридора и го вдигна. След минутка тя надникна в хола.

— Спенсър — прошепна тя със сериозно лице, но очите й блестяха от вълнение. — За теб е. Господин Едуардс се обажда.

Спенсър усети как я облива гореща вълна. Господин Едуардс беше председателят на комитета за връчването на „Златната орхидея“. Обаждане лично от него означаваше само едно нещо.

Спенсър облиза устните си и се изправи. Другият край на стаята, където стоеше майка й, сякаш се намираше на километри оттук. Тя се запита за какво ли са били тайните обаждания на майка й — какъв ли голям подарък й беше купила, защото тя бе убедена, че Спенсър ще спечели наградата. Но дори това да беше най-прекрасното нещо на света, Спенсър не вярваше, че ще съумее да му се наслади.