Познай кой се върна
- Автор: Shepard Sara
- Серия: Pretty Litle Liars #4
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Ергон
- ISBN: 978-954-962-530-1
- Переводчик: Доротея Райкова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Познай кой се върна». Краткое содержание книги:
Сенека
Слуховете процъфтяват сред именията, мерцедесите и идеално подрязаните живи плетове в оазиса за богаташи — градчето Роузууд, Пенсилвания. Зад огромните си очила „Гучи“, под перфектните си маркови дрешки, всеки тук има нещо за криене — особено гимназистките Спенсър, Ариа, Емили и Хана…
За сладките лъжкини е въпрос на живот и смърт да опазят дълбоко заровени скандалните си тайни, но истината е на път да разбие техния малък прекрасен свят. Кой е „А“, следотърсачът, който изпраща заплашителни съобщения? Кой всъщност е убиецът на Алисън? И какво ще стане със Спенсър, Ариа, Хана и Емили, когато истината излезе наяве? Всичко май ще се разбули ей сега… Но… познай кой се върна!
Когато стигнаха до входа на каменоломната, яркожълтият хамър на Мона блесна като крайбрежен маяк. Хана хвана дръжката на вратата, въпреки че колата още се движеше. Вратата се отвори и тя падна на тревата. Изправи се и хукна към хамъра, като кълчеше глезени по неравния чакъл.
— Хана, недей! — извика Уайлдън. — Не е безопасно!
Хана чу как Уайлдън спира колата, после чу затръшването на вратите. Падналите листа зашумяха под бягащи крака. Щом стигна колата, тя забеляза нечие тяло, свито на кълбо, до предната лява гума. Хана зърна кичур руса коса и сърцето и подскочи. Мона.
Но се оказа Спенсър. По лицето й се стичаха кал и сълзи, а по ръцете й се забелязваха дълбоки рани. Копринената й рокля беше разкъсана и обувките й бяха изчезнали някъде.
— Хана! — произнесе Спенсър с дрезгав глас и протегна ръце към нея.
— Добре ли си? — ахна Хана, като коленичи и докосна рамото на Спенсър. То беше мокро и студено.
Спенсър едва успяваше да промълви по някоя дума, толкова силно хълцаше.
— Съжалявам, Хана. Ужасно съжалявам.
— Защо? — попита Хана, като стисна ръцете на Спенсър.
— Защото… — Спенсър кимна към ръба на каменоломната. — Мисля, че тя падна долу.
В този миг зад тях се чу сирена на линейката, последвана от полицейска кола. Спасителният екип и ченгетата заобиколиха Спенсър.
Хана безмълвно отстъпи назад, докато парамедиците започнаха да разпитват Спенсър дали може да се движи, къде я боли и какво се е случило.
— Мона ме заплаши — повтаряше непрекъснато Спенсър. — Започна да ме души. Аз се опитах да избягам, сборичкахме се. След това тя… — Спенсър отново махна към ръба на каменоломната.
Мона ме заплаши. Коленете на Хана омекнаха и тя се свлече на земята. Всичко беше истина.
Ченгетата тръгнаха да обикалят каменоломната с немски овчарки, фенерчета и пушки. Само след минута един от тях извика:
— Открихме нещо!
Хана скочи на крака и хукна към полицаите. Уайлдън, който се намираше наблизо, я дръпна.
— Хана — прошепна той в ухото й. — Недей. Не трябва.
— Но аз трябва да видя! — извика Хана.
Уайлдън я обгърна с ръце.
— Просто почакай тук, става ли? Остани с мен.
Хана наблюдаваше, докато полицейският екип изчезна зад ръба на каменоломната, надолу към плискащата се вода.
— Трябва ни носилка! — извика един от тях. Появиха се още парамедици, които носеха необходимото. Уайлдън продължи да гали Хана по косата, като се опитваше да скрие с тялото си случващото се от нея. Но Хана можеше да чува. Чу ги да казват, че Мона е заклещена между две скали. Изглежда, че вратът й бе прекършен. И трябва много, много внимателно да я извадят оттам. Чу ги как си подвикват окуражаващо, докато изваждат Мона, слагат я на носилката и я внасят в линейката. Когато минаха край тях, Хана зърна кичур от платиненорусата коса на Мона. Тя се отскубна от Уайлдън и се затича.
— Хана! — извика Уайлдън. — Не!
Но Хана не тичаше към линейката. Тя се скри зад хамъра на Мона, преви се на две и повърна. Избърса дланите си в тревата и се сви на кълбо. Вратата на линейката се затвори и двигателят изръмжа, но сирената не се включи. Хана се зачуди дали причината за това не е, че Мона е мъртва.
Тя продължи да плаче докато усети, че в тялото й не са останали повече сълзи. Цялата пресъхнала, тя се претърколи по гръб. Нещо квадратно и твърдо се притисна към хълбока й. Хана седна и го взе в ръка. Беше жълтеникаво кафяв кожен калъф за телефон, който не й беше познат. Поднесе го към очите си и го помириса. Ухаеше на „Жан Пату Джой“, който от години бе любимият парфюм на Мона.
Само че телефонът вътре не беше моделът сайдкик от ограничената серия „Шанел“, който Мона бе поискала баща й да й донесе от Япония, нито имаше инициалите МВ, избродирани с вградени кристали Сваровски на гърба. Това бе най-обикновено блекбъри, което не издаваше нищо.
Сърцето на Хана спря за миг щом тя осъзна какво означава този телефон. За да докаже, че Мона наистина им беше причинила всичките тези неща, трябваше само да го включи и да погледне. Ароматът на малиновите храсти в каменоломната погъделичка носа й и тя внезапно се върна три години по-рано, облякла бански в две части „Мисуни“, заедно с Мона в нейния цял бански „Калвин Клайн“. Бяха си направили игра — модно шоу — ако успееха само леко да заинтригуват момчетата от „Дръри“, значи двете губеха. Ако лигите им течаха като на гладни кучета, двете щяха се почерпят с по една спа процедура. По-късно Хана си избра процедура с жасмин и водорасли, а Мона избра жасмин, моркови и сусам.