Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
Как щеше да реши този проблем Кутузов? Като прекрати контакта ли? По дяволите!
— Никой не обича да го наблюдават.
— Допускахме, че ще реагираш така. Но, Род, ти си тук, за да ни изучаваш, нали? Следователно и ние, от своя страна, имаме право да изучаваме теб.
— Така е — въпреки усилията си, сковано отвърна Блейн. — Но ако някой се смущава, докато разговаряте с него, причината навярно е точно в това.
— Мътните го взели! — възкликна неговата фюнч(щрак). — За първи път срещаме разумни същества от вид, различен от нашия. Защо очаквате да не се смущавате от нас? — Тя докосна плоския център на лицето си с показалеца на горната си дясна ръка, после я отпусна, сякаш засрамена. Странен жест.
Някъде на катера се разнесе шум.
— Почакай за момент — каза сламкарката. — А, това са Сали и Уитбред. — Тя повиши глас. — Сали? Обажда се капитанът. — После стана от стола и на нейно място седна Сали. На лицето й се изписа принудена усмивка.
— Привет, капитане. Какво ново?
— Работа, както обикновено. Как е при вас?
— Изглеждаш смутен, Род. Странно преживяване, нали? Не се безпокой, тя не ни чува.
— Добре. Не съм сигурен, че ми харесва някаква извънземна да ми чете мислите. Нали не са телепати?
— Не. И предполагам, че понякога грешат. — Сали прокара пръсти през разрошената си от шлема на скафандъра коса. — Много грешат. Водачката на командир Синклер отначало не разговаряше с него. Смятаха го за кафяв, нали знаеш, работник идиот. Какво става с малките?
Обикновено и двамата избягваха тази тема и Род се зачуди защо Сали повдига въпроса.
— Още ги няма. Нито следа. Може и да са умрели някъде и никога да не ги открием. Но другата е при нас. Струва ми се, че не е зле при следващото си идване да я видиш, Сали. Възможно е да е болна.
Тя кимна.
— Утре ще дойда. Род, наблюдава ли внимателно работната група на извънземните?
— Не особено. Мостът вече изглежда почти готов.
— Да… Род, те използват за грубата работа дресирани малки.
Капитанът я зяпна тъпо.
Сали неспокойно се огледа.
— Дресирани малки. В скафандри. Не знаехме, че на кораба има сламкарчета. Предполагам, че са плашливи — сигурно се крият, когато на борда има хора. Но в крайна сметка се оказа, че са обикновени животни.
— Животни! — „Боже мой. Какво ще каже Кутузов?“ — Това е много важно, Сали. Можеш ли довечера да дойдеш, за да ми разкажеш всичко? Ти и всеки друг, който знае нещо по въпроса.
— Добре. Командир Синклер в момента ги наблюдава. Род, тези зверчета са фантастично дресирани. И могат да се промъкват на места, на които иначе би се наложило да използваш роботи.
— Представям си. Кажи ми честно, Сали. Има ли някаква вероятност малките да са разумни?
— Не. Просто са дресирани.
— Просто са дресирани. — Ако бяха живи, избягалите сламкарчета на „Макартър“ щяха да проучат крайцера от носа до кърмата. — Сали, някой от извънземните може ли да ме чуе?
— Не. Използвам слушалка и не сме им разрешавали да бърникат в техниката ни.
— Поне така си мислиш. Сега внимателно ме изслушай. После искам да разговаряш насаме с всички останали на катера — един по един. Някой казвал ли е нещо за избягалите сламкарчета?
— Не. Нали ни предупреди да не говорим за това? Какво има, Род?
„Какво има ли?“
— За Бога, в никакъв случай не споменавайте за това. Предай и на другите. Искам довечера всички да дойдете тук. Време е да обобщим информацията си за сламкарите, защото утре сутрин трябва да докладвам на адмирала. — Блейн беше пребледнял. — Предполагам, че ще мога да изчакам дотогава.
— Разбира се, че ще можеш. — Сали се опита да се усмихне очарователно, ала не се получи много добре. Никога не бе виждала Род толкова обезпокоен и това я плашеше. — Ще пристигнем след около час. А, ето го и господин Уитбред. Моля те, Род, престани да се тревожиш.
24. Добрите духчета
Каюткомпанията на „Макартър“ бе претъпкана. Всички места на голямата маса бяха заети от офицери и учени, други седяха наоколо. Свързочниците бяха инсталирали на една от стените голям екран. Стюарди сервираха кафе. Всички безгрижно бъбреха. Но не и Сали. Момичето си спомняше бледото лице на Блейн и не можеше да се отпусне.
Когато капитанът влезе, офицерите и сержантите се изправиха. Някои от цивилните също; други се престориха, че не го забелязват, а неколцина погледнаха към него и просто се извърнаха. Род измърмори: „Свободно“ и бавно седна на мястото си. На Сали й се стори, че изглежда още по-загрижен.