Тайните на Марсилия

Абатът тръгна покрай скалата заедно с Бланш, която се усмихна на хитростта на стареца. Гувернантката изобщо не мислеше да се връща; би предпочела да хване хрема, отколкото да изпусне от поглед пленницата си за четвърт час. И така, тя неспокойно тръгна на десетина крачки зад тях. Опитваше се да чуе какво си говорят и се ядосваше на шума на вълните, които ѝ пречеха. Преди, когато бяха в къщата, спокойно слушаше всички разговори на Бланш, скрита зад някоя врата; но тук, при скалите, не смееше, не можеше да упражнява ролята си на шпионка.

Гласът на момичето бе тъжен и изпълнен с признателност  към свещеника:

– Много ви благодаря, че ми помогнахте да останем за малко насаме!... Нали виждате, свободата ми с всеки ден все повече се ограничава.

– Надявайте се, скъпо дете! Скоро ще се избавите! Тогава ще можете да действате както искате и както ви повелява сърцето.

– О! Не мисля за себе си, могат да правят с мен каквото искат, няма дори да се съпротивлявам. Впрочем вие знаете, решението ми е взето. Вашите думи ми посочиха единствения път, който мога да следвам сега.

– Не аз, сам Господ ви даде покой и надежда.

Бланш не го чу. Тя продължи оживена още повече.

– Пожертвах всичките си радости, щастлива съм, че страдам, защото се надявам, че така ще получа опрощение. Понякога бих искала да измисля по-сурови изпитания, за да ускоря покаянието си.

– Тогава, дете мое, защо се оплаквате от самотата си? – попита тихо свещеникът.

– О, не става въпрос за мен, отче. Ако вечният затвор заплашваше само мен, бих се примирила... Но аз треперя за това бедно дете, което ще родя.

– От какво се боите?

– Ами не знам. Чичо ми сигурно крои нещо, иначе не би ме затворил тук. Погледнете само колко предпазни мерки се вземат, за да ме изолират, за да ми попречат да общувам дори с вас. Сигурна съм, че госпожа Ламбер е отчаяна в момента.

– Преувеличавате.

– Не, знаете, че казвам истината. Опитвате се да ме успокоите. Разбирате ли, всичко това ме ужасява и се страхувам за детето си, предусещам някакво нещастие.

Тя замълча и поде внезапно с измъчен глас:

– Искате ли да ми помогнете да спася детето си?

Свещеникът бе изненадан и трогнат от този вик. Той се поколеба, сякаш не смееше да отговори.

– Успокойте се – посъветва я накрая той. – Знаете, че съм ви напълно предан.

– Повтарям ви – продължи тя, – че съм пожертвала радостите си, но желая детето ми да бъде щастливо.

– Какво мога да направя за вас? – попита развълнуван абат Шастание.

Госпожа Ламбер неусетно се бе приближила до тях и вървеше почти до тях. Бланш чу шума от стъпките ѝ по камъчетата. Наведе се и тихо прошепна на свещеника:

– Помолете Фин да дойде тук утре към шест часа. Да мине покрай мен и да внимава госпожа Ламбер да не я познае.

На другия ден по залез-слънце Бланш и гувернантката ѝ се разхождаха до стръмните скали. През деня младата жена се оплака от силно главоболие и прекара целия следобед затворена в стаята си. После вечерта се оплака, че ѝ е лошо, каза, че ѝ се повръща, и излезе да подиша чист въздух на брега.