Тайните на Марсилия

Близо два месеца след бягството на Филип, през една тиха февруарска вечер Бланш се разхождаше бавно. Здрачаваше се. В далечината морето бе съвсем светло. То се плискаше тихо по каменистия пясъчен бряг, а вечерният вятър образуваше леки вълни. Чистият хладен въздух напомняше приближаващата пролет. На юг, в безкрайното синьо небе, зимното слънце грее понякога силно като през лятото.

Младата жена вървеше с малки крачки покрай стръмната скала на брега и гледаше как нощта се спуска над морските вълни, които ставаха черносини, а стоновете им заглъхваха. Нещастницата беше силно променена. Бе едва на седемнадесет години, а ужасната съдба, която я бе сполетяла, я съсипваше; младото ѝ лице изглеждаше мъртвешки бледо. Цялата ѝ сила, безгрижният и лек живот си бяха отишли. Скоро щеше да стане майка. Вървеше и се олюляваше от слабост, смазана от огромно отчаяние. То ѝ тежеше повече, отколкото детето, което носеше в себе си.

На няколко крачки след нея вървеше едра, суха и строга жена, която я следваше като надзирател. Не я изпускаше от очи, наблюдавате всяко нейно движение. Беше новата гувернантка, която господин Дьо Казалис бе наел за племенницата си преди няколко седмици. По това време депутатът беше в Марсилия. Пристигна веднага, щом узна, че тя скоро ще ражда. Искаше да бъде там, за да наблюдава отблизо всичко. Това незаконородено дете, което щеше да влезе в семейството му, го озлобяваше.

Впрочем той си бе направил сметката; желаеше само да изпълни плана, който отдавна бе замислил.

Когато си взе отпуск и се върна тайно в малката къща в Сент Анри, той прецени, че племенницата му не е достатъчно изолирана. Трябваше да я затвори в някоя уединена къща, ако искаше ла доведе до успешен край своя замисъл. Първата ѝ гувернантка, избрана от него, беше твърде малодушна и услужлива. Научи, че някакво младо момиче идвало почти всеки ден и разговаряло с Бланш. Това силно го обезпокои. Тогава реши да повери охраната на къщата на бдителна охрана, която да не позволи на никого дори да се приближи и да му дава отчет и за най-незначителните събития.

Госпожа Ламбер, строга и безчувствена жена, великолепно изпълняваше ролята на надзирател. Стара мома, възпитана в прекалена набожност, тя притежаваше жестокост, присъща на ограничените души, и скрита злоба, характерна за хора, които никога не са обичали. Знаеше, че Бланш е съгрешила в любовта и това я правеше още по-сурова, по-неумолима от нея, която всички мъже презираха. Изпълняваше стриктно длъжността, която господин Дьо Казалис ѝ бе поверил, и не изпускаше от очи затворничката си. Изолира я напълно, като отпращаше всички, които се приближаваха твърде много. И така малката къща се превърна в цитадела, в която Бланш бе изолирана от външния свят. Още щом се появи на брега, Фин бе изгонена безмилостно, госпожа Ламбер заставаше на някой от прозорците и я дебнеше, докато си отиде. Ето защо цветарката се отказа от намерението си да посещава момичето. Тогава бедната Бланш едва не умря от мъка и униние, защото чувстваше, че се задушава в жестоката прегръдка на надзирателката, която всеки ден я стягаше все повече.