Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
В първите дни на октомври Николин запрегна кабриолета и потегли за Равна, за да се приюти при Илко Кралев. Беше натоварил най-необходимото от имуществото си — два куфара с дрехи и бельо, едно сандъче с кухненски прибори и храна, а най-отгоре кафез с десетина кокошки. Носеше ги за Илко, който живееше самотен, без всякакво имущество, а и болестта му искаше силна храна. Познаваше го отдавна и вярваше, че той е единственият човек след Деветаков, с когото можеше да живее. Струваше му се, че Илко прилича на Деветаков по характер и дори по външност и животът му при него ще бъде като продължение на предишния му живот. И той като Деветаков не може без книги, нека си ги чете, а пък аз ще се грижа за домакинството, ще му готвя и ще го гледам, докато оздравее. Още утре ще се върна в чифлика да взема останалите птици, прасенцето и каквото е останало от храната, а и парите, които имам, ще ни стигнат за дълго.
Докато кроеше така планове за бъдещия си живот, неусетно стигна до първата къща в селото и щеше да я подмине, ако не бяха го повикали по име:
— Николине, защо ни подминаваш така?
До вратника стоеше русокосото момиче, с което преди две години бяха ходили на оная злополучна сватба с озлочестената невеста. Дълго си спомняше за тази сватба, а покрай нея и за русокосото момиче. С времето споменът избледня в паметта му, но като я зърна до вратника, веднага си спомни името й, спомни си за необичайната среща с баща й дядо Мацко. А и всичко бе съвсем същото, както го бе видял преди няколко години — и прогнилият вратник с нахлузената на страничния кол кратуна, и торището в края на двора, в което се въргаляше магарето, и остърганата на кръгове трева, и къщата, сгушена сред храсти и дървета. И времето бе същото, късно следобед, слънцето напичаше също така силно и тръненият плет хвърляше вече синя сянка. И Мона бе същата. Гледаше го както някога с леко наклонена глава над рамото и се усмихваше, а косата й блестеше на слънцето като стрък узряла пшеница. Дойде до кабриолета и му подаде ръка.
— Ти май си ме забравил?
— Не съм те забравил — каза Николин, — не те видях.
— Да минаваш покрай нас и да не се отбиеш! Натоварил си се като катунарин, закъде си тръгнал?
— При Илко Кралев отивам…
Искаше да добави, че отива да живее при Илко Кралев, а тя, както бе направил баща й някога, отвори вратника и така любезно го покани да се отбие за малко у тях, че нямаше как да откаже. Върза коня, без да го разпряга, за същото дърво и Мона го покани да седне на трикракото столче до същия трендафилов храст в предкъщната градинка. Разговаряше и се държеше с него съвсем свойски и това му внушаваше чувството, че бяха се запознали тук, в цветната градинка, не преди две години, а преди два дни. Разкривеният вратник скръцна и дядо Мацко влезе в двора. Огледа кабриолета от всички страни и извика:
— Ами че този пайтон ще да е на Деветаковите! Я, и Николин ни дошъл на гости! Къде се изгуби бре, момче? Толкоз време мина и да не се сетиш за нас! Чухме, че Деветаков се споминал, лека му пръст, и си викаме с Монето какво ли е станало с Николин. А той — ето го жив и здрав. — Дядо Мацко се разтапяше от любезност и не можеше да си намери място от радост, сякаш бе видял най-близкия си човек. — А защо седите тука, защо не влезете в къщи? Моне, покани гостенина.
— Каних го, не иска. Бързал.
— Че закъде ще бърза по това време? То вече мръква. — Николин стана, но дядо Мацко тури ръце на гърдите му. — Ти пак си бързай бе, джанъм, ама не си тръгнал душа да сварваш, я? Подвий крак за мъничко, да си кажем по една приказка, че пак си бързай! Тъй, де!
Николин бе свикнал на широко и стаята му се видя като кутийка, гредите на тавана висяха току над главата му като ребра на скелет, през прозорчето се прецеждаше светлината на залеза като през оборски мазгал. Беше чистичко и прибрано, но оскъдно и сиромашко. Четвъртита масичка покрита с твърда и олющена мушама на червени цветя, три дървени стола, малка печка с изкривени кюнци, в ъгъла пат, над пата ковьор с квадратни парчета от черен шаячен плат, избродиран с червени и зелени конци на кръстчета и цветчета, както някога ги бродираше майка му. И черджетата по пода, изтъкани от шарени парцали, и бакърника с очукано алуминиево канче, и газената лампа с кръгло, оплюто от мухите огледалце му напомняха бедната, стара и износена покъщнина в родната му къща.
— От господарско идеш, на хубаво си свикнал, няма да ни придиряш и да се гнусиш от нас — каза дядо Мацко, сякаш бе предугадил мислите му. — То сърце да е широко, другото колай, аз тъй си викам!