Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
– Султане мой, всеки, който ме познава, е наясно, че това обвинение е лъжливо. Апетитите ми – греховете ми, които, признавам, са многобройни – не са насочени към жените, колкото и прекрасни да са те. Наясно съм, че няма да ви умилостивя, ако кажа това, но трябва да попитате главния си писар, Пазителя на книгата, скъпия Нус-Нус.
Султанът извръща помътнелите си очи към мен, погледът му на базилиск е така пронизващ, та имам чувството, че ще се вкаменя.
– Говори, Нус-Нус.
Започвам да треперя. Искам да убия проснатия си по лице враг и крокодилската му ухилена муцуна да замълчи завинаги; иска ми се да потъна в земята. Нямам никакво желание да излагам пред всички срамното си минало. Вече съм бухари, воин, който оцеля след планинския поход: не искам да мислят, че имам отношения с други мъже. Но трябва да спася Алис. Преглъщам и отговарям бързо.
– Доколкото ми е известно, великият везир има влечение по-скоро към мъжете, отколкото към жените.
– Към теб?
– Показа... своя интерес в определен момент.
Подобна уклончивост не е достатъчна на Исмаил.
– Говори направо!
– Тук си сред приятели – подканя ме Зидана, а гласът ѝ е подсладен от нетърпение. Ако хитростта ѝ с Белия лебед не свърши работа, с радост отново ще пробва да постигне целта си. След това ми намигва. – Духът на Сенуфо, нали си спомняш?
Събирам всичките си сили. Това не посрамва мен, припомням си. Призовавам второто си лице, маската. Аз не съм аз.
– Абделазиз бен Хафид ме насили по пътя от Гао до Фес, след като ме купи на пазара за роби, нареди да ме скопят и ме изнасили три пъти, преди напълно да съм се възстановил след кастрирането. След това направи още неуспешни опити.
Исмаил присвива очи, докато осмисля това, но не изглежда изненадан.
– Още опити, след като си бил под моя опека?
Кимвам. Устата ми е толкова пресъхнала, че едва говоря.
– Последният път беше в деня, в който пристигнахме край река Мелуия и се наложи... ами... да възпитате робите, които не разпънаха шатрите правилно. Нареди да ме упоят и да ме отнесат в шатрата му. Каид бен Хаду може да потвърди това.
Каидът е изненадан. Вдига вежди, когато въпросите се насочват към него, поглежда първо хаджиба, чийто поглед проблясва отбранително; след това се обръща към мен. Съжаление ли долавям в очите му, или единствено изненада? Без значение кое от двете е, той казва на султана, че е бил извикан от един от слугите на везира и ме е заварил да се опитвам да избегна нежеланото внимание на Абделазиз. Той се изразява любезно, но набляга на неприятната подробност за детето, което го извикало и също било в списъка с неестествените предпочитания на хаджиба. Лицето на Исмаил помръква с всеки изминал момент.
– Виждаш ли! – грачи триумфално Зидана. – Мъже, жени, деца: не подбира!
– Не съм докосвал Белия лебед, господарю мой, никога! Това е заговор на враговете ми, за да се отърват от мен...
Исмаил взема пиката от жена си и така удря везира, че главата му се отмята назад.
– Не смей да говориш, ако аз не съм го поискал!
Зидана, за която това правило очевидно не се отнася, се смее.
– Що за жалки лъжи. Всички, които познават великия везир, знаят, че е обсебен от общественото положение и властта. Докато те нямаше, той сядаше на трона ти, обикаляше лагера вместо теб, като се провъзгласяваше за твоя дясна ръка. Дори подари златния пръстен, който се полага на истинските ти синове на изчадието на Белия лебед.
Исмаил бодва хаджиба с пиката.
– Това истина ли е?
– Да, но...
Султанът се усмихва и връща пиката на жена си. Усмивката му е благосклонна, почти изпълнена с нежност.
– Стига си се унижавал и се изправи на крака, човече. Хайде, подай ми ръка...
Абделазиз хваща протегнатата ръка и се изправя, забравил всякаква елегантност, с треперещи крака, очевидно изпълнен с надежда, че дългата им братска дружба се е възродила въпреки всичко; все пак нещата винаги бяха приключвали по този начин досега. Исмаил не го пуска, а дърпа китката му към себе си, приближава я към лицето си.
– Имаш много красив пръстен, Абду, с изящен камък. Може ли да го погледна по-отблизо?
Везирът се опитва да извърти ръката си и да се освободи от хватката на Исмаил, но пръстите на султана са като желязо. Измъква пръстена до първата фаланга и бързо го натиска. Следва непристойна сцена, в която везирът квичи от болка и предлага сам да го свали, ако милостивият му господар му позволи. Миг по-късно воят става още по-пронизителен, хаджибът стиска ръката си, а между пръстите му капе кръв. Исмаил избърсва кинжала в робата си, изважда пръстена и хвърля пръста на пода, където една от котките му любопитно го подушва и го потупва проучвателно. Щом пръстът не отвръща на поканата за игра, тя си тръгва презрително, сяда с вдигнати нагоре крака и започва да се почиства.