Фаворитката на султана
- Автор: Джонсон Джейн, Джонсън Джейн
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: ИК "Клибри"
- ISBN: 978-619-150-612-5
- Переводчик: Надя Баева
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Фаворитката на султана». Краткое содержание книги:
Мароко, 1677 г. Зад великолепните стени и възвисяващи се арки на двореца в Мекнес плененият син на местен вожд и изпълняващ непрестижната длъжност на писар Нус-Нус е обвинен в убийство. В опита си да избегне наказание за кървавото престъпление, което не е извършил, Нус-Нус се озовава забъркан в още по-коварен заговор и трябва да балансира между трите най-влиятелни фигури в двореца. Съдбата му се преплита с тази на друга пленничка – англичанката Алис Суон, изправена пред тежък избор: ислям и султански харем или смърт. Двамата се съюзяват в името на оцеляването си и на благополучието на сина на Алис, който е и син на страховития султан Мулай Исмаил. От опасностите и великолепието на Мекнес повествованието се прехвърля към средновековния Лондон с неговите неугледни улици и към декадентския двор на крал Чарлс II. Във Фаворитката на султана оживяват някои от най-интригуващите личности от този исторически период, вплетени в увлекателен разказ за интриги, лоялност и копнежи.
Исмаил се обръща към мен с лице като изсечено от дърво: изпълнено с лудост, съсипано. Съмнявам се, че е чул и дума от онова, което казах. Погледът му минава покрай мен и се насочва кръвнишки към Алис. Стоят очи в очи: султанът не е висок мъж.
– Истина ли е? – изръмжава срещу нея той. – Ти и великият везир?
Тя поглежда към него, а след това надолу към бебето. Опитва се да вземе детето, но Исмаил така го стиска, че то се разплаква.
– Отговори ми! – Притиска лицето си към нея, а слюнката му пръска по брадичката ѝ.
Тя загубва ума и дума от ужас.
– Той... той... аз не знам...
Улавям я, преди да падне на земята.
Припадането я спасява; но нищо не може да спаси Абделазиз. Една след друга подкупените свидетелки на Зидана пристъпват напред и потвърждават нейните думи и тези на Макарим как са виждали великият везир да влиза в харема по всяко време на деня и нощта, особено след като мюезинът е привикал всички вярващи мъже за молитва; винаги отивал направо в шатрата на англичанката. Дори маалема потвърждава гневно, че го заварила сам с Алис, след като той отпратил прислужницата ѝ.
– Но жената няма вина, господарю мой. Тя не е окуражавала посещенията на великия везир, допускаше ги единствено защото той настояваше, че е ваша дясна ръка.
Исмаил ми казва да доведа Абделазиз. Държи се хладнокръвно.
– Не му казвай нищо. Не искам да подготви куп разкрасени лъжи.
Отнема ми известно време да открия великия везир. Накрая го намирам в хамама, около него се издига пара и прилича на джина на Аладин, който се появява от лампата. Слугата, който сапунисва гърба му, ми хвърля един поглед и набързо се измъква. Хаджибът примигва, щом заставам над него, и разтърква очите си.
– Е – заговаря, като ме оглежда от горе до долу заинтригувано, – ето те и теб, върнал си се от война и си цял целеничък. Свали дрехите си, Нус-Нус, и се наведи насам, добро момче.
– Султанът настоява за присъствието ви.
Той затваря уста в опит да прикрие въздишката си.
– Колко жалко. – Изправя се на крака без капка свян от голотата си. Със сигурност това, за което му трябвам, може да почака мъничко.
– Облечете се – казвам кратко, – ще ви изчакам отвън.
Отнема му цяла вечност да се подсуши и облече. Когато търпението ми свършва, връщам се вътре и, естествено, откривам, че него го няма. Прислужникът лежи в светлорозова локва кръв в бързо изстиващото помещение. Парата вече я няма; изчезнала е заедно с великия везир през процепа в шатрата.
Очаквам да загубя главата си, когато съобщавам новината на Исмаил, но той само се ухилва мрачно.
– Единствено виновните бягат, преди да са обвинени. – Изпраща конници от лагера във всички посоки.
Минават два дни, докато го доведат обратно, насинен и раздърпан.
– Оказа голяма съпротива – съобщава капитанът на бухарите почти с възхищение.
Два дни са много време за паметта на Исмаил; досега можеше да е забравил за указа си. Изглежда, обаче гневът му е бил подхранван бавно и постоянно; или може би Зидана е наляла масло в огъня, като му е припомнила разнообразните и многобройни прегрешения на съперника си. Днес се появява в странна бойна премяна, напомняща облеклото на воините от племето Лоби... или Господ знае на какво. Преметнала е леопардова кожа на раменете си, чиято глава е върху нейната, единият крак виси пред рамото ѝ, а лапата е мушната в колана ѝ. Носи меч на бедрото си, а в дясната ръка стиска пика. Погледът ѝ е още по-свиреп от обикновено. Очевидно нейните шпиони са избързали пред ездачите, които водят везира, за да я уведомят, и тя се е натъкмила така странно, за да ликува над поражението му. Загърбила обичайните порядки, тя потропва заплашително с копието съвсем близо до Абделазиз, който прикрива главата си с ръка и проплаква жално:
– Прости ми, прости ми, о, Велики!
За миг Исмаил го поглежда едва ли не любезно. После го рита с такава сила в корема, че цялото му тяло се разтърсва.
– Ти, мръсен боклук! Мръсник! Как смееш да протягаш кирливите си ръце към онова, което принадлежи на мен и само на мен?!
Абделазиз проплаква.
– О, Слънце и Луна на Мароко, Господарю на милостта и благородството, прости на покорния си слуга за онова, което се съмняваш, че е направил.
– Не се опитвай да се измъкнеш, червей такъв! – кресва Зидана. – Със собствените си очи те видях да лягаш с Белия лебед.
Везирът възвръща самообладанието си; това не е обвинението, което е очаквал. В погледа му проличава пресметливост, сякаш обмисля начините да оцелее. Направил избора си, той казва: