Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
След това обаче, когато двамата тръгнаха по улицата, тя му каза:
— Защо живееш така?
— Защото така съм устроен, изглежда — отвърна Джек Бърдън.
— И с такива хора — добави тя.
— Че какво им е? Нормални хора — каза той и се запита мислено дали те наистина бяха нормални, дали и той беше нормален.
Известно време майка му не каза нищо, само потракваше звънко и отривисто с токчетата си по тротоара, изпънала назад тесните си рамене, вдигнала към трептящия априлски залез синеокото си, напълно невинно лице с гладни вдлъбнатини — сякаш поднасяше това лице на света като безценен подарък и всеки би трябвало да се радва дори само за това, че го е зърнал.
После тя каза замислено:
— Онзи, чернокосият… ако се поумие и стегне, съвсем няма да изглежда зле.
— Така мислят и много други жени — отвърна Джек Бърдън и изведнъж изпита гнусливост и омраза към чернокосия, онзи, който беше размазал мравката в захарницата и който имаше мръсни нокти. Но нещо се въртеше на езика на Джек и той продължи: — Да, и мнозина от тях дори не обръщат внимание, че е мръсен. Приемат го такъв, какъвто е. Той е големият любовник в нашата квартира. Диванът ни от него е хлътнал така.
— Не говори мръсотии — каза тя, защото наистина не обичаше да се говорят неща, които минават за мръсотии.
— Но това е самата истина — казах аз.
Тя не отговори, само токчетата й потракваха звънко по тротоара. После каза:
— Ако само захвърли тези ужасни парцали и си купи приличен костюм…
— Да-да — възрази Джек Бърдън, — с неговите седемдесет и пет долара на месец.
Сега тя се обърна към него и огледа и неговите дрехи.
— И твоите не са по-свестни — заключи тя.
— Нима?
— Ще ти пратя пари да се облечеш по-прилично — каза тя.
След няколко дни той получи чек и кратко писмо, в което тя му пишеше да си купи „два прилични костюма и всичко, необходимо за тях“. Чекът беше за двеста и петдесет долара. Джек не си купи поне една вратовръзка. Затова пък той и двамата му съквартиранти си направиха фантастичен гуляй, който трая пет дни и който доведе до това, че трудолюбивият и несретният загуби работата си, а ленивият и сретният стана прекалено общителен и въпреки че беше късметлия, прихвана една болест, която се прихваща при по-особен вид общение. А на Джек Бърдън не му се случи нищо, защото на Джек Бърдън никога нищо не му се случваше — той беше неуязвим. И може би тъкмо това беше проклятието на Джек Бърдън — тази неуязвимост.
И тъй Джек Бърдън живееше във вечно разхвърляната квартира с другите двама абсолвенти, защото несретният, но трудолюбивият остана да живее в квартирата и след като бе изхвърлен от работа. Той само престана да плаща за каквото и да било, но не си излезе. Вземаше назаем пари за цигари. Ядеше начумерен това, което другите двама принасяха и готвеха. И по цял ден се излежаваше, защото оттук нататък трудолюбието му губеше всякакъв смисъл. Една нощ Джек Бърдън се събуди — стори му се, чу хлипания откъм гостната, където на подвижен креват спеше несретният, но трудолюбивият. И ето че един ден несретният, но трудолюбивият изчезна. Те никога не разбраха къде се е дянал и нито го чуха, нито видяха повече.
Но преди той да изчезне, тримата си живееха в квартирата в дух на братство и взаимно разбирателство. Сближаваше ги най-вече едно: и тримата се криеха. Разликата беше само в това, от което се криеха. Онези двамата се криеха от бъдещето, от деня, в който ще трябва да получат дипломите си и да напуснат университета. А Джек Бърдън се криеше от настоящето. Другите двама търсеха убежище в настоящето. Джек Бърдън търсеше убежище в миналото. Другите двама седяха във всекидневната и спореха, пиеха, играеха карти или четяха, а Джек Бърдън неизменно седеше в спалнята си пред малката чамова масичка с бележки, записки и книги по нея и дори не чуваше гласовете им, които достигаха до спалнята. Е, понякога се случваше да излезе от стаята си, да пийне с тях, да изиграе една игра на карти или да поспори, с една дума, да се държи като тях, но в действителност за него съществуваха само нещата, разпръснати по масичката.
А какви бяха тези неща на масичката?
Дебела пачка писма, осем оръфани сметководни книги с черна подвързия, превързани с избелял червен шнур, една снимка пет на осем инча, каширана на картон, с петно от вода в долния край, и една мъжка златна халка с някакъв надпис, надяната на връвчица. Миналото. Или онази част от миналото, която някога е носила името Кас Мастърн.