Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
— Това си е направо комично, а? Мен ако питаш, ти първа трябваше да подкрепиш баба си след преживяното в градината онази нощ…
Флора се ядоса, че мъжът е научил за тази случка — тя бе решила да я запази в пълна тайна. Елви все още бе заобиколена от дълбоко загрижените си приятелки и Флора в миг осъзна, че ръцете им изпиват живота ѝ, вместо да ѝ помагат — на това се дължеше умората ѝ.
— Бабо? Какво е това послание?
— Баба ти… — започна мъжът, но Флора го игнорира, отиде при Елви и сложи ръката си върху нейната.
Дали заради близостта на пробудените, или не, но пред очите на Флора изникна следната картина: облят в светлина женски образ на телевизионния екран.
„… Единственото им спасение е да дойдат при мен…“
Телевизорът изгасна, картината изчезна и Флора се вгледа в уморените очи на Елви.
— Какво означава това?
— Не знам. Но трябва да направя нещо. Не знам.
— Виждам, че това е твърде тежка задача за теб.
Елви примижа леко и се усмихна.
— Не, не си права.
— Защо не ми вдигаш, когато те търся по телефона?
— Вече ще ти вдигам, извинявай.
Една от жените се приближи и погали Елви по гърба.
— Хайде, скъпа. Трябва да измислим друг начин.
Елви кимна уморено и тръгна послушно след нея. Флора извика:
— Бабо, мисля да отида при дядо.
Елви се обърна.
— Добре, прати му много поздрави.
Флора постоя още малко така, с отпуснати ръце, без да знае как да постъпи. Когато всичко това приключи, когато видеше с очите си какво се случва зад оградата, ще отиде при Елви и… ще я освободи? Или поне ще стори нещо. Но не сега. Сега искаше да види.
Нареди се на опашката и се опита отново да върне спомена, който Елви ѝ изпрати. Не разбираше. Да не би да беше някаква телевизионна програма? Жената ѝ се струваше позната, но не можеше да си спомни откъде.
„Актриса? Татко, всички цветя, ръката му, капака, пръстта.“
Бе невъзможно да събере мислите си сред тази тълпа от хора. Опита се да ги затвори в нещо като непроницаема кутия, която се люшкаше напред-назад сред мисловните потоци на чуждите съзнания. Не можеше да я контролира.
Пред нея имаше дете, което държеше някакъв мъж за ръката. До тях чакаше възрастен човек, който се въртеше неспокойно. Изведнъж в съзнанието ѝ изскочи зайче. То заподскача сред потоците, но се изгуби в кръговрата от ковчези, пръст, празни очи и вина.
„Единственото им спасение е да дойдат при мен.“
„Да“ — помисли си Флора. Нямаше съмнение, че хората имаха нужда от помощ. Вече бе съвсем до портите. Направи ѝ впечатление, че лицата на всички около нея бяха станали още по-сериозни и решителни. Усети как се опитват да сподавят страха си, но без успех. Бяха като деца, които се готвят да преминат през тунела на ужасите за първи път и не знаят какво всъщност ги очаква там.
Някой я побутна по гърба, до ушите ѝ достигна женски глас:
— Ленарт, какво има?
Отговорът прозвуча съвсем сподавено:
— Не, не знам… не знам… дали мога…
Обърна се и видя мъж, отпуснат в прегръдката на жена си. Лицето му бе посивяло, а очите — облещени. Той погледна Флора и посочи към загражденията.
— Татко… не го обичах особено, когато бях малък. Тогава той…
Жената дръпна мъжа за ръката, смъмри го да мълчи и се усмихна извинително на Флора. Момичето веднага видя целия им брак, а после и детството на непознатия, и се обърна ужасено напред.
— Ева Зетерберг.
Бе мъжът пред нея, този с детето. Охранителят със списъка го попита:
— А вие сте?
— Съпругът ѝ — отвърна той, а после посочи към момченцето и възрастният мъж. — Това са синът ѝ и баща ѝ.
Охранителят кимна, отвори на една от последните страници и прокара пръст по нея.
„Зайчето, зайчето…“
Бобърът Брюно. И един заек. Малко зайче в джоб. Дори момчето, синът на Ева Зетерберг, си мислеше за зайчето. Същото зайче. Значи това беше семейството ѝ. И всички си мислеха за зайчето.
— 17 В — съобщи им пазачът и посочи навътре към блоковете. — Следвайте табелите.
Цялото семейство тръгна напред през портите, Флора усети облекчението им и се опита да запомни номера — 17 В. Охранителят я погледна нетърпеливо.
— Туре Лундберг — рече Флора.
— А ти си?
— Внучката му.
Охранителят я огледа от глава до пети — прецени облеклото ѝ, взря се в гримираните ѝ в черно очи и тупираната ѝ коса. Стана ѝ ясно, че няма да я пусне.
— Можеш ли да го докажеш?
— Не — отвърна му Флора. — Не мога.
Нямаше смисъл да спори. Охранителят си мислеше за павета, за младежи, които къртят павета.