Когато мъртвите се пробудят
- Автор: Линдквист Йон Айвиде
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-037-6
- Переводчик: Неда Димова-Бренстрьом
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Когато мъртвите се пробудят». Краткое содержание книги:
Ана поклати глава. Малер избърса устата си и отново прибра млякото в чантата.
— Е, за какво си мисли?
Ъгълчетата на устата на Ана затрептяха.
— Едва ли искаш да чуеш.
— Какво имаш предвид?
— Ами той говори с мен. Споделя с мен неща, които не иска да знаеш, затова и няма да ти ги кажа. Окей?
— Но това е глупаво.
— Може и да е глупаво, но така стоят нещата.
Малер обиколи стаята, взе книгата за гости, която лежеше на един от шкафовете, и се зачете в хвалебствените слова за хижата: „Благодаря, че ни приютихте“, и така нататък. Зачуди се дали и той не трябва да напише нещо, преди да си тръгнат. След това се обърна.
— Измисляш си — рече Малер. — Никъде не… не съм чул някой да казва, че пробудените могат да… говорят с живите. Вероятно си внушаваш.
— Може би живите не искат да чуят.
— Добре, тогава искам да знам какво ти говори.
— Както ти казах…
Ана седна на ръба на леглото и го погледна с поглед… изпълнен със състрадание, или поне така му се стори. Обзе го силен яд. Не беше честно. Той спаси Елиас, той стори всичко по силите си, за да му помогне да се възстанови, само той. Ана сякаш вегетираше, през цялото време. Малер пристъпи към нея и вдигна показалец.
— Няма да…
Елиас изведнъж се изправи в леглото и го погледна втренчено. Малер ахна и отстъпи назад. Ана не помръдна.
„Какво е това…“
Усети прорязваща болка в слепоочията, сякаш някакъв кръвоносен съд се спука в главата му. Едва не се подхлъзна на чергата. Подпря се на шкафа, но болката в главата му изведнъж изчезна, напук на очакванията му. Съвсем инстинктивно вдигна ръце пред себе си, като да се защити, и промълви:
— Няма да… няма да… — дори не знаеше какво иска да каже.
Ана и Елиас седяха един до друг и го гледаха. Обзе го неприятно усещане. Малер излезе заднишком от стаята, без да сваля ръцете си. Мина през външната врата и тръгна към гладките скали.
„Какво става?“
Отдалечи се колкото се може повече от хижата. Ходилата го боляха, беше му трудно да върви по каменистия бряг. Сгуши се зад една скала, която не се виждаше от къщата, и се загледа в морето. В небето се носеха самотни чайки, които напразно търсеха храна.
„Не ме… искат.“
Не, наистина не го искаха. Какво бе сторил? Струваше му се, че Ана през цялото време тайно се е подготвяла за този удар под кръста, за да му даде да разбере, че е нежелан. Нарочно изчака да дойдат тук, където вече нямаше връщане и път назад.
Малер взе един камък, хвърли го по някаква чайка, но не му достигнаха няколко метра, за да я уцели. Бяло платно проряза хоризонта в далечината, като перка на акула. Малер удари с ръка по скалите.
„Нека се оправят сами. Нека опитат.“
В следващия миг се постара да прогони неприятната мисъл, да я изтрие завинаги от съзнанието си. Дали можеха да го чуят?
Не стига всичко останало, ами трябваше и да внимава какво мисли — това го вбесяваше още повече. Дори в самотата не намираше покой.
Не това беше очаквал. Ни най-малко.
Район Хеден, 12,50
С всяка стъпка напред към сградите Флора усещаше как невидимото енергийно поле се засилва все повече и повече. Отвъд оградата до съзнанието ѝ достигаха единствено отделни мисловни потоци, ала сега имаше чувството, че е обгърната от гъста мъгла. Мъгла, която действаше като усилвател — чуваше отделни мисли, съвсем ясно и отчетливо, същински зов за помощ. Когато достигна сградите, се спря между тях и отвори сетивата си.
Никога досега не бе изпитвала подобно нещо. Полето представляваше съвкупност от множество съзнания. Усещаше присъствието им — носеха се около нея, сякаш лишени от мисъл. Но не — мислите бяха там, чуваше ги като отделни викове на ужас и страх вътре, в самото поле. Именно това му даваше сила и го караше да расте, точно като електрически проводник, нагрят от преминаващия през него ток.
„Колкото повече се страхувате от нас, толкова по-силни ставаме.“
Флора се облегна на една стена. Чувстваше се притисната отвсякъде, обкръжена. Главата ѝ се бе превърнала в някакъв микрокосмос, който отразяваше всичко случващо се наоколо, най-вече страх и отчаяние — най-примитивните човешки чувства. Усещаше ги навсякъде, и то с такава сила, че не можеше да разбере как полето успява да остане невидимо, вместо да изпълни въздуха като мараня над нагорещения асфалт.