Когато мъртвите се пробудят

След петнайсет минути, изпълнени с тишина, приближиха плитчината Ремаргрунд. Малер отправи поглед на юг, за да открие тесния залив, към който трябваше да свърнат, когато до съзнанието му достигна някакъв неочакван звук. Като тих тътен. Огледа се наоколо, но не забеляза никакъв ферибот.

„Фрумфумфрумфум.“

Дали не си въобразяваше? Не, този звук нямаше нищо общо с виенето, което прониза съзнанието му, докато седеше в кухнята. Отново се огледа и този път откри източника на шума — беше хеликоптер. В същия миг Ана се хвърли към Елиас и покри тялото му с одеялото.

Малер се опита да измисли някакъв план за действие, но му хрумна само едно — най-добре бе да спре лодката и да чака. Бяха съвсем сами насред морето. Нямаше къде да се скрият. Хеликоптерът, който принадлежеше на армията, вече се намираше точно над тях. Малер се почувства като герой от филма „Апокалипсис сега“ — представи си пръста на пилота върху спусъка, ракетите, водните каскади, счупената на две лодка. Представи си как полетяват във въздуха — може би дори щеше да успее да зърне Земята отвисоко, преди очите му да се затворят завинаги.

„Швеция — помисли си той. — Все пак сме в Швеция. Никога не биха постъпили така.“

Хеликоптерът ги подмина, а Малер целият настръхна в очакване да чуе как някой му нарежда по мегафона да изключи двигателя на лодката или нещо подобно. Но машината продължи напред, после зави рязко наляво и се стопи в далечината. Малер се разсмя с облекчение, а след това веднага се ядоса сам на себе си.

Островите. Свободата. Да. Освен това се намираха само на десет километра от най-голямата военна база в региона. Какво значение всъщност имаше това?

„Къде е най-добре да скриеш писмото, за да не го открие никой? Ами в пощенската кутия.“

Всичко си имаше и предимства, и недостатъци. Проследи смаляващия се хеликоптер с поглед и само след миг зърна залива, завъртя руля и пое по стъпките на врага.

Нивото на водата бе толкова ниско, че някои от най-потайните и опасни плитчини се бяха показали и се зеленееха насред вълните. За свое учудване осъзна, че си спомня пътя отлично. След още двайсетина минути достигнаха до целта. Най-много се притесняваше да не би в хижата да има хора. Не му се вярваше, особено по това време на годината, но не можеше да е напълно сигурен. Отпусна газта и се плъзна през тесния залив между островите съвсем, съвсем бавно. Скоростта му бе не повече от два морски възела. На пристана не се виждаха други лодки, което на практика означаваше, че са съвсем сами.

Пътуването им отне почти час, а тялото на Малер съвсем се вкочани от студения вятър. Той угаси мотора и насочи лодката към пристана. Между островите цареше абсолютно безветрие и ненарушавана от нищо тишина — какво великолепно усещане само. Лъчите на следобедното слънце проблясваха по спокойната водна повърхност, а въздухът бе изпълнен с покой.

Бяха идвали тук и преди, на пикник със сандвичи на скалите и за да се изкъпят. Харесваха това сурово островче, което се намираше на самата граница с големия остров Оланд. Малер обичаше да си мечтае как някой ден ще купят една от двете рибарски хижи, които бяха единствените постройки тук.