Когато мъртвите се пробудят

— Ще трябва да им оставим малко пари, преди да си тръгнем.

Ана се огледа, обгърна притихналия остров с поглед и добави:

— По-скоро доста пари.

Хижата бе около двайсет квадрата и се състоеше от две стаи. Нямаше нито електричество, нито течаща вода, но в кухнята намериха газова печка с два котлона. На кухненския плот имаше голям бидон за вода и кран. Малер вдигна бидона и се удари по челото.

— Вода. Забравих да взема вода.

Ана, която точно в този миг внасяше Елиас в хижата, за да го сложи да легне върху едното легло, сви рамене.

— Не разбирам защо се притесняваш. — После кимна към сина си и добави: — Защо просто не му дадем морска вода?

— Всъщност да, може — съгласи се Малер. — Бихме могли да опитаме. Ами ние какво ще правим?

— Наистина ли няма нито капка питейна вода?

Докато Ана настаняваше Елиас в леглото, Малер претърси кухнята. Откри почти всичко необходимо, както и очакваше — чинии и прибори, две въдици и мрежа. Но нямаше нито капка вода. Накрая отвори хладилника, който също работеше на газ, и намери вътре бутилка кетчуп и няколко консерви със сардини в доматен сос. Разви леко газовата бутилка, но установи, че е празна.

Тази до печката обаче веднага зашумя и той побърза да затвори вентила.

„Вода.“

Беше я забравил, а без нея животът бе невъзможен. Затова в Швеция нямаше къща без кладенец.

С изключение на хижите по островите, разбира се.

Спря се насред кухнята, а погледът му попадна на картина с трол, който пече риба на открит огън. Дали в детската стая на Ана нямаше подобна, точно над леглото? Едва ли — личеше си, че тази картина е далеч по-нова.

Огледа за последен път кухнята, но не откри никаква вода.

Ана бе настанила Елиас в едно от леглата и сега седеше до него, загледана в картината на стената.

— Погледни — рече му тя. — Имах същата…

— Над леглото, когато беше малка — добави Малер.

— Да. Откъде знаеш? Така и не дойде в апартамента на мама.

Малер седна на стола.

— Прочетох мислите ти — отвърна той. — От време на време успявам да доловя нещо.

— Ами неговите? — Ана погледна към Елиас. — Чуваш ли и неговите?

— Не… — Малер замлъкна. — Да не би ти да ги чуваш?

— Да.

— Защо не ми каза?

— Казах ти.

— Не си.

— Напротив. Но ти не поиска да ме чуеш.

— Ако ми го беше казала в прав текст…

— Чуй се само — прекъсна го Ана. — Дори и сега, когато ти казвам, че мога да чуя мислите на Елиас, че знам какво се случва в главата му, дори и в този миг ме нападаш, упрекваш ме, вместо да се поинтересуваш за какво си мисли внукът ти.

Малер погледна към детето и се опита да изпразни съзнанието си, да го отвори за невидимото, да се превърне в бял лист, който Елиас да изпълни със съдържание. Пред очите му внезапно изникнаха накъсани картини, но изчезнаха, преди да успее да ги задържи. Дори не беше сигурен дали това не бяха собствените му мисли. Изправи се, отвори хладилната чанта, извади кутия с мляко и изпи няколко децилитра направо от кутията. През цялото време усещаше погледа на Ана. Подаде ѝ млякото и си помисли: „Искаш ли и ти малко?“