Когато мъртвите се пробудят

— Какво сте намислили? — попита Давид.

Стюре разтвори леко сакото си като търговец на черно и показа вътрешния си джоб, откъдето стърчеше главичката на Балтазар. Магнус се разсмя, а Стюре вдигна рамене: „Така няма да ни хванат.“ Давид не възрази. Чувстваше се чист отвътре, облекчен. От тежките мисли нямаше и следа. Точно както бе наредил неврологът.

Върнаха се при портите. Стюре се оплака, че Балтазар гризка ризата му, а Магнус отново се разсмя. Давид погледна към Стюре, който дърпаше закачливо сакото си, и сърцето му се изпълни с искрена благодарност. Без него нямаше да се справят. Освен това Магнус така се развълнува около тайното вмъкване на Балтазар, че забрави за предстоящата среща. Стигнаха до портите точно преди поредната сценична изява. Тълпата вече се бе стопила значително, така че охраната едва ли влагаше особено старание при проверката на личните документи на роднините на пробудените. Точно когато се наредиха на опашката, подиумът отново привлече вниманието им.

Две възрастни жени се качиха на сцената и високоговорителите изпращяха. Преди някой да успее да реагира, едната от тях застана пред микрофона.

— Ехо? — извика тя, но в следващия миг отстъпи крачка назад, уплашена от силата на собствения си глас.

Другата дама бързо запуши едното си ухо с ръка. Приятелката ѝ отново събра смелост, пристъпи напред и заговори:

— Здравейте! Бих искала да ви кажа, че всичко това е грешка. Мъртвите се пробудиха, защото душите им се върнаха. А сега ние, живите, трябва да се погрижим за нашите души. Загубени сме, ако…

Жената така и не успя да довърши изречението си. Високоговорителите замлъкнаха, така че само хората на първия ред чуха края на магическата ѝ формула за спасение. Някакъв едър мъж с костюм, вероятно част от охраната, се качи на подиума, дръпна непоколебимо дамата от микрофона и я свали от сцената. Другата жена ги последва.

— Татко — промълви Магнус. — Какво е душата?

— Някои хора вярват, че тя е част от нас, че живее вътре, в тялото ни.

Магнус се заопипва с ръце.

— Къде по-точно се намира?

— Няма определено място. Тя е като малко невидимо призраче, което поражда всичките ни мисли и чувства. Някои хора вярват, че след като си отидем от този свят, то напуска телата ни.

Магнус кимна.

— И аз си мисля, че е така.

— Добре — продължи Давид. — А аз не вярвам.

Магнус се обърна към Стюре, който се държеше за гърдите, сякаш всеки момент щеше да получи сърдечен удар.

— Дядо? Вярваш ли в душата?

— Да — отвърна му Стюре. — Напълно съм убеден, че тя съществува. Освен това си мисля, че скоро в ризата ми ще се появи дупка. Хайде да продължим напред.

Застанаха на опашката. Пред тях все още имаше около стотина души, но всичко вървеше много бързо. След десетина минути щяха да могат да влязат вътре.