Джентълмен Джоул и Червената кралица
- Автор: Буджолд Лоис Макмастер
- Серия: Барраяр #19
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-681-3
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Джентълмен Джоул и Червената кралица». Краткое содержание книги:
Междувременно Майлс Воркосиган, един от ключовите следователи на император. Грегор, се изправя пред загадка от различно естество — собствената му майка. Майлс разбира, че не само бъдещето крие своите тайни, а и миналото.
Планове, завещания и очаквания се сблъскват по неочакван начин в тази научнофантастична социална комедия, когато ефектът на галактическите технологии върху възможното променя старите правила.
Поведе го по коридора покрай две пълни с хора лаборатории. Зад третата врата, оказа се, имаше претъпкан килер с оборудване. Деканът хлътна вътре и след няколко минути се появи с голяма тежка на вид чанта.
— Ето, вземете! — каза той и я бутна в ръцете на Джоул, който го погледна с недоумение.
— Какво е това?
— Набор за събиране на проби. Там някъде има и видеонаръчник, трябва да има, с указания кое как се прави. Разработихме го миналата година за кръжока по биология на едно от столичните училища. Страхотни деца, между другото. Донесоха някои много интересни екземпляри. — Гамелин го погледна щастливо. — За следващото ви пътуване до езерото Серена.
„Ето това — помисли си Джоул — е типичният сергиярски вариант на съдействие.“ Незнайно защо това го подсети за Корделия и той неволно се усмихна.
— Разбирам.
Гамелин килна глава.
— В тази връзка, напоследък получаваме много запитвания за езерото Серена, всичките от глупави по-глупави. Инверсия на въглероден диоксид, как ли не! Серена е твърде плитка за такова нещо.
— Да, знам.
— В такъв случай, ъъ, има ли някаква друга причина за интереса ви към онзи район? Нещо, за което следва да бъдем уведомени? Под секрет? Защото ако има проблем, решаването му несъмнено ще падне и на нашите плещи и макар общественият интерес да е част от задълженията ни като университет, ще ни е много по-лесно да работим в негова полза, ако бъдем предупредени навреме. — Гамелин се залюля на пети, сякаш вярваше, че така изглежда по-надежден и услужлив слушател.
— Интересът ми е изцяло личен.
— Хм. — Усмивка, която показваше, че не вярва на казаното, но се отнася с уважение към тайната на събеседника. — Е, всички си имаме задължения. — Погледна си отново часовника. — А моите ме настигат. Наистина трябва да тръгвам. Заповядайте пак, адмирал Джоул! Следващия път наистина ще ви разведа из факултета, обещавам!
И отпраши с бърза крачка.
Джоул поклати глава, хвана по-удобно чантата и тръгна към стълбите в края на коридора. Научното вълнение сред преподавателите в Карийнбургския университет, изглежда, граничеше с вманиачаване, но кой можеше да ги вини? Сети се за стари изрази като „дете в сладкарница“, но му се сториха недостатъчно силни. Дали и на стария кораб на Корделия от астрономическия корпус настроението е било толкова наелектризирано? Не би се учудил.
Докато минаваше покрай една полуотворена врата, чу сърцераздирателен женски писък:
— Какво си направил с червеите ми?
Джоул наби спирачки. Явно имаше дълбоко заложен рефлекс да реагира на женски писъци. Което не беше нещо лошо по принцип. Но в този конкретен случай навярно би могъл да пренебрегне инстинктите, като прибегне към по-висши мозъчни функции. Като здрав разум. Или малодушие може би. Любопитството изглеждаше най-силната карта в тестето, но Джоул потисна и него. Потиска го чак до края на коридора, където спря, обърна се и тръгна обратно.
Отвори вратата още малко и надникна. Мъж и жена стояха един до друг, надвесени над осветена лабораторна маса, и зяпаха някаква голяма табла. Мъжът се наведе да погледне по-отблизо каквото там гледаше.
— Ха! — каза бавно той. — Това е странно…
Жената, която вече не пищеше, присви очи и също се наведе.
— Хмм!…
Каквото и да се случваше тук, реши Джоул, нямаше той да остане в научната история като човека, който го е прекъснал. Отдалечи се с тихи стъпки.
Когато Корделия и Екатерин се прибраха от Гридград, в Карийнбург вече се спускаше сумрак. Риков тъкмо спираше наземната кола пред парадния вход на двореца, когато Корделия забеляза Оливър да се приближава. Гюрукът се вдигна и той любезно им помогна да слязат — на Корделия, за да си открадне многозначително ръкостискане, и на Екатерин, която бе натоварена с отломките от деня във вид на преносимо комтабло, куфарче и навити на рула архитектурни планове.
— Подраних ли? — попита Оливър.
— Не, ние закъсняваме — отвърна Корделия. — Но пък екскурзията ни беше изключително полезна.
Риков откара колата към паркинга, а Фрида отвори вратите да ги посрещне.
— Още ли имам шест деца и съпруг? — попита я Екатерин и Фрида се усмихна.
— Така изглежда, милейди. Всички са в задния двор. На ваше място не бих им позволила да внесат онези кални камъни вътре.
— Никога не е излишно да направиш строева проверка на персонала… — Тя остави багажа си и всички отидоха в задния двор. — Хм. Май заварваме повече, отколкото оставихме.
Шестимата внуци на Корделия бяха окупирали целия двор и компания им правеше не само Фреди, а още няколко карийнбургски младежи, които се ровеха в купчини камънаци, разтрошени шисти и парчета кристална скала. Майлс седеше на тапициран стол с вид на надзирател и току даваше указания с бастунчето си. Фактът, че седеше, вместо да клечи с децата, можеше да означава само едно — че съветът на Екатерин да изведе всички деца извън града и да ги умори от тичане е подействал и на самия него, което беше добре.