Джентълмен Джоул и Червената кралица

— Знам, че всички натискат момчето да смъкне стойността на проекта, но трябва да го убедим, че парковете и градините са задължителни — беше го уведомила Корделия сутринта по комтаблото. — Може да е парадоксално, но нищо не прави един град толкова градски, колкото вмъкването на достатъчно природа. Знам, че сега всичко изглежда провинциално, да не кажа селско, но няма вечно да е така. Човек трябва да планира навреме. — След кратка пауза добави: — И достатъчно места за паркиране. И транспортна система с мехурчести коли. Адекватни водопровод и канализация. Защото където и да са хората, винаги искат да идат някъде другаде, а пътьом търсят тоалетна.

— И места за родители с малки деца — чу се гласът на Екатерин някъде отстрани, приглушен, но достатъчно категоричен. Долетяха и далечни детски крясъци, явно воркосиганското домочадие си беше спретнало малък бунт, придружен от родителски викове, които се опитваха да потушат врявата, но май само наливаха масло в огъня.

— Да — каза Корделия. — Някои архитектурни проекти изглеждат много хубави на пръв поглед, но като стигнеш до подробностите ти става ясно, че според авторите им хората се раждат на двайсет и две, не се размножават и кротко изчезват на седемдесет.

— Не трябваше ли да наемеш някой по-опитен архитект? — попита Джоул.

— Въпросът е дали бих могла да наема по-опитен архитект и отговорът, уви, е отрицателен. — Въздъхна, но после тръсна решително глава. — Е, младежът, изглежда, се учи бързо. И чува какво му говоря, без да го заплашвам с мъчителна смърт, за разлика от други, по-възрастни и по-закостенели бараярски идиоти, така че…

И беше заминала без повече бавене, повлякла след себе си — като развяно от вятъра знаме — сащисан персонал, драпащ да внесе нужните промени в съсипания ѝ график.

Така Джоул се озова с един съвсем празен ден, който да запълни с нещо достатъчно интересно или поне по-интересно от изкушаващата мисъл да се върне в кабинета си и да дразни Бобрик, като му виси на главата посредством комтаблото. Реши да остане в апартамента си и да прекара деня в безделие, но след като прелисти още няколко научни списания от университета, усети, че не го свърта на едно място. Свикнал беше с тесните пространства на бараярските бойни кораби, а и трудно би могъл да нарече апартамента си „твърде малък“. Твърде… някакъв. Не достатъчно някакъв? „Недостатъчно Корделия.“ Потисна импулса си да изгледа съобщението на Десплейнс за трети път — така де, то нямаше да се промени, — и след още половин час четене си измисли повод да избяга.