Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

— Тези хора са такива, августейши – намеси се Макриан. – Палатите и дори улиците в Палмира може да те накарат да повярваш, че си в Рим или Атина. Но извън стените им животът на богатите им обитатели е същият като на керванджиите. Повярвай ми, знам го, това е варварската им същност, която се установява много бързо.

Валериан довърши нова чаша вино.

— Въпросът, трибуне, е прост: може ли да му се има доверие?

— Мисля, че да, августейши. Съюзите за Оденат са като вятъра, който отвява дюните – променят се при всеки нов сезон. Обаче само прозорливите мъже умеят да оцеляват в пустинята. Той знае как да пази своето и винаги е наясно кой ще бъде по-силен от него. Отгоре на всичко Палмира е неговото скъпоценно украшение. Той по-скоро ще умре, отколкото да я изостави на персите.

— Значи той държи на мен и ме обича – заключи Валериан с усмивка.

Този трибун му харесваше. С пъргав и хитър ум, амбициозен, може би дори смел. На Макриан му беше приятно, че неговото протеже толкова се харесва, което беше доста необичайно.

— Знаеш ли кой би бил подходящият отговор, който да дам на Оденат, Аелий?

— Има… Има такъв, августейши…

— Слушам те.

— Оденат ще си взема втора съпруга. Първата, майката на сина му, умря. Новата е момиче, което палмирците смятат за богиня…

Макриан го прекъсна със странно дълбок за толкова слаб човек смях.

— Това е като болест по тези краища, августейши. Раждат им се богове, богини или пророци при всяка буря.

Сарказмът затвори устата на Аелий, който се поколеба дали да продължи. Валериан го насърчи с жест.

— Богиня?

— Това е странна история, августейши. Разказват, че в момента на раждането й нейният бог ударил бивака на баща й в пустинята с една звезда. И там, където тази звезда изчезнала в пясъка, бликнал извор.

— Истина ли е това?

— Аз съм виждал извора. Много красиво място, августейши. Всъщност това е оазис, където отсядат керванджиите, за да си починат и да утолят жаждата си. На техния език му казват Небесната целувка. Но не бих могъл да кажа кога и как е възникнал в действителност.

— Приказки от този тип, августейши, се носят по всички пътища на пустинята, и то по-бързо от бълхите по гърба на някоя камила – подигра се прокураторът.

— Сигурното е – подхвана отново трибунът, без да погледне към Макриан, – че тази приказка е била достатъчна, та Оденат да пожелае да се ожени за момичето, когато то стане на подходяща възраст. Сватбата трябваше да се състои това лято. Обаче тя неочаквано изчезна една нощ.

Валериан повдигна вежда заинтересуван. Историята го забавляваше. Ревността на Макриан го очароваше.