Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
— Ах, вие, нахалници, които не си знаете мястото!
Крясъците на Гюлбахар ехтяха из харема. Гневните викове на Махидевран, които се извисяваха пронизително, бяха в пълен контраст с нежния глас на Руслана. Красивото се противопоставяше на грозното. Бялото на черното. Любовта на омразата. Гюлбахар хасеки не осъзнаваше, че гневът и ревността я загрозяваха, злепоставяха я и ѝ печелеха врагове. Сюлейман бе привиквал в постелята си безброй момичета, но за първи път Гюлбахар бе разяждана от такава изпепеляваща ревност. А господарят ѝ дори още не беше извикал момичето в покоите си.
За никого не бе тайна какво е разлютило така Гюлбахар. Тя три пъти изпраща писмо на падишаха, а отговор така и не дойде. От три дни насам владетелят не беше слизал нито веднъж в покоите ѝ. Хафса султан също не се появяваше, изпрати лаконичното съобщение: „Настинала съм“, и толкова. На всичко отгоре изскочи проблемът с московчанката. Гюлбахар побесня, когато подир валиде султан и Сюлейман посети Отделението на наложниците.
— Как е възможно, как е възможно — изяждаше се тя. — Самият падишах, бащата на сина ми принц Мустафа, да отиде на крака при някаква наложница, за да я види, и да си приказва с нея пред всички. Какви ти приказки — да ѝ прави комплименти. Гласът ѝ бил хубав, да не лишавала харема от този прелестен глас. Какво му е хубавото на този глас? Когато бяхме на нейните години, и нашият глас беше прелестен.
Тя самата не вярваше в правотата на последните си думи. Свиреше прилично на уд, ала пееше ужасно фалшиво. Всъщност в живота си не бе успяла да изкара вярно нито една песен. Опита и през онази вечер, но не се получи и тя млъкна засрамена.
— Ревността и тревогата ме подлудиха, върша неща, от които после се червя — измърмори сама на себе си.
Но какво ли можеше да стори? Нещо ставаше. Чувстваше го. Ставаше нещо много лошо. Нощите на Гюлбахар бяха изпълнени с кошмари. Сепваше се ужасена, но за свое учудване на заранта не можеше нищо да си спомни.
Беше ѝ трудно да се познае. Та тя изобщо не беше такава жена. Беше мила, скромна, с изключение на последните седмици никога не бе повишавала тон на прислужниците си. С появата на тази московчанка всичко се обърка. Бъдещето ѝ се рушеше. Струваше ѝ се невероятно, но беше факт. Вече не можеше да познае и Сюлейман. Вярно, бе потънал в държавните дела, но нима по-рано това го бе задържало далеч от неговата хасеки цели десет дена?
А какво да каже за валиде султан? От няколко дни не се бяха срещали като майка и дъщеря, а всеки път, когато я зърнеше, възрастната жена отклоняваше поглед. Сякаш беше гузна. Разбира се, че беше гузна. Гузна, че се опитва да натика московчанката в постелята на сина си. Гузна, че поднася пред Сюлейман друго цвете след Гюлбахар. Гузна, че прави всичко възможно да злепостави майката на внука си.
Не можеше да издържа повече. Не искаше да слуша гласа на това момиче. Дяволски глас. Да, точно такъв беше той. Дяволски глас, дошъл, за да открадне щастието и да разруши бъдещето ѝ. Гюлбахар се хвърли в леглото си и се задави от ридания. Крещя. Плака отчаяно. Проклина безизходицата си.
На третия ден гневът връхлетя Руслана като буря. Всяка вечер гласът ѝ галеше с песни слуха на Сюлейман, всяка сутрин тя тръпнеше в очакване, ала никой не я навестяваше. Крайно време беше да предприеме нещо.
После казаха „кърпичка“ — помисли си тя, — избродирахме и изпратихме проклетата кърпичка, на следващия ден владетелят се появи. Дотук добре. Направи ми комплименти. И сега какво?
Може би падишахът не я беше харесал? Може би бе укорил Хафса султан с думите:
— Как смееш да предлагаш за постелята ми това селянче?
Добре, негово право беше да не я хареса, но защо тогава я обсипа с комплименти? Душата ѝ се изпълни с огорчение. Може би я е съжалил, загнезди се страхът в някакво потайно ъгълче в главата ѝ и повече не ѝ даде мира.
— Доведете ми Сюмбюл ага — извика тя на Сетарет калфа и на Мерзука.
Татарката разбираше, че Руслана се тресе от притеснение. Опита се да я успокои, но ѝ отвърнаха неочаквано рязко.
— Дръж съветите за себе си. Не забравяй, че си тук благодарение на мен, и ще изпълняваш онова, което ти наредя. Намери Сюмбюл и го доведи. Веднага!
Острите думи жегнаха Мерзука, защото тя приемаше Руслана като приятелка, ала татарската девойка преглътна обидата. Обърна се, за да скрие напиращите сълзи, и се затича да издири Сюмбюл ага.