Грешката на президента

С Хамик бяхме съседи. Родителите ни си ходеха на гости. У нас в Армения съседите идват просто така, жените ходят при съседките, мъжете също. Няма нужда да предупреждават от рано или да звъниш по телефона. Отиваш и хората те посрещат. А Хамик ми беше съсед, значи почти роднина. Какво да ви кажа — при нас съседът е по-близък, отколкото у вас в Москва родният брат.

Хамик беше по-голям от мен с две години. Това сега изглежда дреболия, но когато си малък, е много. И винаги ме защитаваше. Брат нямах, само сестри. И той ми беше вместо брат. Защитаваше ме, когато се биехме с момчетата. Ако ми се накарат вкъщи, успокоява ме. Джобно ножче ми подари. Той и като момче си беше подличък, все правеше разни гадости на другите, но на мен никога. Това не се забравя, разбирате ли, гражданино следовател?

После аз влязох в икономическия институт, Хамик, разбира се, не успя никъде. Взех временно жителство в Москва, сключих фиктивен брак — обясни Сарухаиов-Костаки, след като забеляза въпросителния поглед на Меркулов. — Работех във външната търговия. После основах своя банка. И тогава се появи Хамик. Регистрира се в Подолск, но далаверите си, естествено, въртеше в Москва, ту едно, ту друго. Искаше да разменя някакво жилище. И все ми искаше пари назаем.

— Без да ги връща — уточни Меркулов.

— Да не мислите, че това е повод за убийство? Обикновено убиват не длъжника, а този, който е дал — отвърна Саруханов. — После взе да преспива при мен. И се скарахме точно когато… Изобщо, вечерта имах гости, седяхме си културно. И изведнъж нахълтва Хамик, натряскан, и с него някаква… Знаете ли, има жени, които дори не ти се иска да наречеш така. Влиза и тряс на масата бутилка водка. Помолих го културно да иде с нея някъде другаде. А той, разбирате ли, много пиян, нагледал се на какво ли не по видеото и ни предлага всички заедно да я… Тогава го изведох в коридора, казах му всичко каквото си мисля, и го помолих да си ходи. Е, по-точно изхвърлих го от квартирата. На стълбището той се разкрещя, взе да рита по вратата. После се успокои и си отиде. Но, разбира се, беше късно и съседите чуха всичко. Това е цялата история, но за такова нещо не убиват.

— Като че ли не — съгласи се Меркулов.

— А после… изглежда, е изтрезнял малко, пак позвъни, извини се вежливо. Всичко разбрах, казва. Но щом е тъй, помоли да му дам колата — щял да иде някъде. Поиска още палтото и куфарчето ми — за солидност. Той има само кожени якета, не подхождали. Реших, че сигурно ще иде в някой нощен ресторант — да се прави на баровец, за да свали нещо по-прилично. Дадох му всичко само и само да ми се махне от очите, така ми беше писнал. Той взе ключовете от колата, касетофона, та да слушал по пътя. Слезе долу, седна в колата и изведнъж тя гръмна. Това е всичко, гражданино следовател. — Саруханов замълча.

— Значи са искали да убият вас — резюмира Меркулов.

— А вие защо мислите, че се покрих? Защо ще бягам от милицията? От какво да се боя, след като нямам нищо общо? Това са те?