Грешката на президента

— Откъде са научили номера? — попитала само Татяна, която била достатъчно умна, за да не се обижда.

— Тия ли? — попитал тогава Леонид. — Те всичко знаят.

Повече тя нищо не питала, а само чакала края. И когато гръмнал взривът, изобщо не се удивила, само през главата й минало: „Ето. Започна се.“

— Значи ти не си разбрала кои са тези хора и какво са искали? — попита Турецки, когато Татяна завърши разказа си.

— Дълго мислих за това — отвърна Татяна, след като помълча. — Но на мен какво ли не може да ми щукне! Та аз нищо не знам със сигурност. Нямам факти. И никога не съм ги имала.

— А сега? — попита Турецки.

— Да изчакаме малко — отвърна Татяна, — да видим как ще се развият събитията. Ако стане това, което предполагам, ще се намерят заинтересованите. Всичко ще се изясни. И то скоро.

— Обясни ми — помоли Турецки.

— После — измъкна се тя.

Тя го погали по косата и като скочи леко от леглото, тихо се измъкна в тъмния болничен коридор.

Турецки лежеше и се вглеждаше в мрачния таван на стаята. В главата му всичко се беше объркало. Имаше твърде много неясни неща. Тайнствените изнудвачи на Леонид Бурмеев, странните намеци на Романова, всеобщото безпокойство за курса на долара. Но в същото време му се струваше, че е достатъчно да направи една крачка — и всичко ще се изясни. Още утре. Татяна подозира някого и Турецки беше сигурен, че тя е права в подозренията си. „Скоро — помисли той — всичко ще се проясни. Главното е да изтърпим до това «скоро». Тогава пак ще дойде Татяна и той ще я види, и никога няма да се разделят. Искаше му се да вярва в това.“