Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Отначало конете се задърпаха, но след като ги успокоиха, тръгнаха кротко навътре. Пещерата беше суха и равна. Тук-там сред боклуците на пода проблясваха костите на дребни животинчета. След няколкостотин крачки стигнаха дъното й, където беше малко по-високо и доста по-широко. От едната страна по цялата плоска стена се стичаше вода и се събираше в малко езерце. Саймън завърза жребеца на Мириамел и Намиращата дома за един сталагмит до него.

— Тук ще пренощуваме — обяви Бинабик. — Дървата, които съм събрал, са сухи и пушекът няма да е голям. — Той посочи една цепнатина в тавана. — Снощи накладох огън. Пушекът се просмуква горе, така че може да се диша.

Саймън седна и попита:

— А норните и Огнените танцьори?

Попита, въпреки че точно в този момент нищо не беше в състояние да го притесни особено. Ако искаха, нека дойдеха и го хванеха. Цялото му тяло пулсираше болезнено.

— Съмнявам се да ни открият, но още повече се съмнявам, че ще ни търсят дълго. — Тролът започна да подрежда трески над пепелта в кръга от камъни, който беше направил предишната нощ. — Норните се бяха заели с някаква важна задача и изглежда, се нуждаеха единствено от кръвта ти. Мисля, че ще имат достатъчно кръв за целта си.

— Какво искаха, Бинабик? — Очите на Мириамел блестяха като трескави. — Какво говореха? Нещо за някаква Трета къща? И какво беше това… това нещо?

— Това отвратително нещо беше един от Червената ръка — отвърна Бинабик уж спокойно, но тревожният му израз го издаваше. — Никога не съм виждал с очите си такова нещо, въпреки че Саймън ми е разказвал разни истории. — Той поклати глава и взе факлата, за да запали дървата. — Не знам каква му беше целта, макар да ми се струва ясно, че действаше по заповед на Краля на бурите. Ще помисля повече за това. — След като запали огъня, той вдигна торбата си и затършува в нея. — Сега ще почистя раните ви.

Саймън седеше спокойно, докато тролът почистваше раните на Мириамел с влажно парче плат и ги мажеше с нещо от едно малко гърненце. Докато дойде неговият ред, вече почти заспиваше. Прозя се и попита:

— А ти как се озова тук, Бинабик? — Трепна, щом дребосъкът докосна едно болезнено място.

Тролът се разсмя.

— Скоро ще имаме достатъчно време да се наприказваме. Първо са ви нужни храна и сън. — Той огледа двамата. — Може би първо сън, а после храна? — Надигна се и изтри ръце в широките си бричове. — Донесох нещо, което ще ви е приятно да видите.

И посочи някаква тъмна купчина до конете.

— Какво? — Саймън се вгледа. — А, багажът ни!

— Да. Целият. Имах късмет, че Огнените танцьори не бяха свалили дисагите. Оставих ги тук, когато тръгнах след вас към върха на хълма. — Той се засмя. — Не ми се щеше да яздите тежко натоварени коне в тъмното.

Саймън вече проверяваше дисагите.

— Мечът ми! — възкликна доволно той. После лицето му посърна. — Трябваше да счупя огледалото на Джирики, Бинабик.