Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Норните се приближаваха; от грациозната им походка и развените мантии се създаваше впечатление, че се носят над неравната земя. Лицата им бяха безизразни, очите им бяха черни като междузвезден мрак. Един от тях сряза въжето, което стягаше пленниците, след което задърпаха препъващите се Саймън и Мириамел към извисяващия се камък и ужасяващото видение, изникнало от червената мъгла.

Сърцето на Саймън щеше да се пръсне. Норните, които го държаха, бяха заплашително непонятни и неумолимо враждебни, но страхът, който му внушаваха, изобщо не можеше да се сравни с разтърсващия ужас, който излъчваше Червената ръка на Краля на бурите.

Норните го събориха на земята. Рогата на бика, огромни като бурета, се извисяваха на няколко лакътя над него. Той не искаше да поглежда и притискаше лице в спасителната растителност, но нещо дръпна безжалостно главата му нагоре и той се вторачи в потрепващите като пламъчета светлинки в мрака на черната качулка.

— Дойдохме да издигнем Третата къща — каза нещото. Каменният му глас отекна едновременно около и вътре в Саймън, разтърси земята и костите му. — Какво е… това?

Мейфуору беше така уплашен и възбуден; че гласът му прозвуча като писък.

— Имах сън! Господарят пожела него, велики Венг'а Сутек, знам, че го пожела!

Нещо невидимо внезапно сграбчи съзнанието на Саймън като ястребови нокти, докопали заек. Мислите му се разтърсиха и се разпиляха и той се пльосна по очи и запищя от болка и ужас. Едва долови последвалите думи на нещото.

— Спомняме си тази нищожна муха, но вече не е нужен. Червената ръка има друга работа сега… и ни трябва повече кръв, преди да се приготвим. Прибави живота на този до живота на другите върху Ридаещия камък.

Саймън се търкулна на гръб и се вторачи в облачното беззвездно небе; светът около него се завъртя.

„Вече не е нужен…“

Думите се завъртяха като обезумели в главата му. Някой някъде го викаше.

„Вече не е нужен…“

— Саймън! Стани!

Той разпозна смътно гласа на Мириамел — тя пищеше ужасена. Главата му увисна. Някакъв силует се приближи до него, бледо петно пред размътения му поглед. За един вцепеняващ миг си помисли, че е огромният бик, но зрението му се избистри. Към него крачеше Мейфуору с вдигнат нож, който проблясваше от потрепващите пламъци на огъня.

— Червената ръка иска кръвта ти — каза водачът на Огнените танцьори. Погледът му беше съвсем безумен. — Ще помогнеш за издигането на Третата къща.

Саймън се надигна на колене. Мириамел захвърли срязаните въжета и се спусна срещу Мейфуору. Един от норните я сграбчи за ръката и я дръпна към покритите си с черната мантия гърди, притисна я като любовник, но за изненада на Саймън не направи нищо повече, освен да я държи безпомощна. Черните очи на норна гледаха напрегнато Мейфуору, който продължаваше да пристъпва към Саймън, без да отклони дори за миг вниманието си към девойката.