Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Саймън! — извика някой. — Вземи ножа!

Замаян, Саймън се втренчи в дългото острие, което проблясваше в пестника на Мейфуору, клекна — среднощният въздух внезапно се изпълни със странни шумове, стонове и викове, както и с някакво необяснимо ръмжене — и го издърпа от мъртвата хватка на Огнения танцьор.

Норнът, който бе държал Мириамел, се търкаляше по земята с нещо сиво и ръмжащо. Принцесата беше успяла да изпълзи встрани. Щом зърна Саймън, тя скочи и се завтече към него, като се препъваше в шубраците и камъните.

— Насам! — извика някой. — Насам де!

Саймън сграбчи ръката на Мириамел и хукна към гласа. Двама Огнени танцьори скочиха да ги спрат, но Саймън прониза единия с ножа на Мейфуору и върху бялата му мантия разцъфна кърваво петно. Мириамел отблъсна другия, изподраска паникьосаното му лице с нокти. Глухият рев на съществото върху бика — то говореше нещо, осъзна Саймън, но вече не можеше да го разбере — се засили и по главата на Саймън сякаш започнаха да блъскат чукове.

— Насам! — Една мъничка фигура бе изскочила от дърветата и потрепващият огън я осветяваше в оранжево.

„Бинабик!“

— По-бързо де! — извика тролът.

Саймън не можа да не погледне назад. Край жертвения камък огромният бик пръхтеше и тъпчеше земята, издълбаваше огромни ями във влажната пръст. Слугата на Инелуки пламтеше, през черната му мантия се процеждаше червена светлина — но изобщо не тръгна след Саймън и Мириамел, сякаш нямаше желание да излезе от кръга просмукана с кръв земя. Един от норните лежеше с облян в червено прерязан врат, друг се беше проснал край него, улучен от една от стрелите на трола. Третият силует в черна мантия се бореше с онова, което беше разкъсало врата на другаря му. Но Огнените танцьори вече се бяха окопитили и се впуснаха да преследват доскорошните си пленници. Една стрела изсвистя край ухото на Саймън и изчезна сред дърветата.

— Насам — викна Бинабик; подскачаше чевръсто пред тях надолу по склона.

Махна с ръка на Саймън и Мириамел да минат пред него, след това спря и вдигна ръце пред устата си.

— Куантака! Куантака, соса!

Щом се втурнаха надолу, неясният рев зад тях позатихна. Преди да бяха направили двайсетина крачки, в мъглата пред тях изникнаха два силуета — два коня.

— Яхвайте ги и препускайте! — извика тролът.

— Ела тук, Бинабик, качи се при мен — отвърна задъхано Саймън.

— Няма нужда — отговори тролът.

Саймън се обърна и видя точно до Бинабик голяма сива сянка.

— Браво, Куантака!

Бинабик сграбчи вълчицата за козината и се метна на гърба й.

Шумотевицата от преследването се засили. Саймън заразмотава поводите и най-накрая успя да ги разплете. Мириамел вече бе яхнала другия кон. Саймън също се метна на седлото. Въпреки всички невероятни неща, които се бяха случили, той така се изуми, че отново е с кобилата си, че просто престана да мисли. Куантака ги изпревари с един скок — Бинабик се люшкаше на гърба й — и заподскача надолу. Саймън обгърна Намиращата дома за шията, заби пети в хълбоците й и препусна зад размятаната опашка на вълчицата под надвисналите клони.