Съдбовният кораб [bg]

В рамките на минути Брашън подкара работата да върви гладко. Докато хаосът утихваше, той се огледа за Лавой. Къде беше човекът, чиято работа беше вършил?

Забеляза го да се насочва към бака. Дори по-притеснително от предишното безредие беше малката група мъже, наобиколили Лавой. Съставена предимно от бивши роби, които те бяха успели да промъкнат на борда в Бингтаун, групичката го бе обградила сякаш бяха личната му охрана. Всеки носеше по един лък и меч. Качиха се на бака. Намерението на Лавой личеше в походката му, докато я прекосяваше. Брашън почувства нерационален прилив на гняв. Начинът, по който мъжете се движеха около него, казваше всичко. Това беше отбраният екипаж на Лавой. Те отговаряха пред него, не пред Брашън.

Докато Брашън прекосяваше палубата, палтото му закачи нещо. Той се завъртя раздразнено, за да го откачи, и видя изчервения Клеф, който го беше дръпнал. Момчето държеше дълъг нож в дясната си ръка, а сините му очи бяха широко отворени. Той се сви под строгия поглед на Брашън, но не пусна палтото му.

— Ш’ ви пазя гърба, капитане — оповести Клеф. С презрително кимване на главата посочи към Лавой и наобиколилите го мъже. — Почакайте — предложи той със снижен глас. — Просто ги гле’йте за малко.

— Пусни ме — раздразнено нареди Брашън. Момчето се подчини, но го последва плътно като сянка, докато Брашън се насочваше към бака.

— Елате тук! Всички ще ви избия! Елате по-близо! — радостно крещеше Парагон към пиратите в малките лодки. Гласът му беше по-дълбок и пресипнал, отколкото Брашън го бе чувал някога. Ако не беше количеството от думи, не би познал, че това е неговият кораб. За момент той самият усети кръвожадността на Парагон — дива момчешка решителност да се докаже се свързваше с мъжкия порив да смаже всеки, който му се противопоставеше. Побиха го тръпки, а по гръбнака му пролази още по-голям хлад, щом чу дивия, гръмогласен смях на Лавой. Нима Лавой, без да съзнава, подхранваше безумните емоции на Парагон?

Помощникът продължи да насърчава кораба.

— И още как, приятел. Аз ще ти казвам къде да удряш, а ти ще ги поваляш. Дай му жезъла, жено! Нека покаже на тези мошеници на какво е способен един кораб от Бингтаун!

— Аз решавам! — Гласът на Янтар не беше остър, но високият тон му позволи да се извиси.

— Капитанът повери на мен да отговарям за това. Аз решавам кога на кораба му трябва оръжие. Беше ни заповядано да бягаме, не да се бием. — Стори му се, че долови нотка на страх в гласа ѝ, но студеният гняв я прикриваше добре. Брашън я чу как увещава Парагон с тих, откровен глас:

— Още не е твърде късно. Все още можем да им се изплъзнем. Няма нужда никой да умира.

— Дай ми жезъла! — настоя Парагон, а гласът му изтъня при последната дума. — Ще убия негодниците! Всичките ще ги убия!